Чувствахме се чудесно. Пиехме бира след бира, плътно притиснати в сепарето. После станахме да потанцуваме. Нямаше как да устоим. Оркестърът не спираше. Навалицата растеше, взе да става задушно. Музиката дънеше все по-силно и по-бързо. Сервитьорките тичаха като бесни с камари шишета.
Роскоу изглеждаше невероятно. Копринената й блуза беше мокра от пот. Отдолу не носеше нищо. Виждах как влажната коприна лепне по кожата. Чувствах се като в рая. Или по-точно в хубава кръчма с разкошна жена и приличен оркестър. Джо щеше да почака до утре. Маргрейв беше на хиляда светлинни години. Нямах проблеми. Искаше ми се вечерта да не свършва.
Оркестърът остана до късно. Отдавна бе минало полунощ. Чувствахме се омекнали и изцедени. За пътуване и дума не можеше да става. Отново ръмеше. Не ми се караше час и половина в дъжда. Не и след толкова бира. Можеше да свършим в канавката. Или в затвора. Една табела ни осведоми, че на километър оттук има мотел. Роскоу предложи да преспим там. И се разкиска. Все едно, че съм я откраднал от родния дом и сме минали отвъд границата с нечисти помисли. Нямаше такова нещо. Но не възнамерявах да протестирам.
Измъкнахме се криво-ляво от заведението със заглъхнали уши и седнахме в бентлито. Бавно и предпазливо подкарах напред по асфалта, над който димеше бледа мъгла. След километър отсреща изникна мотелът. Нисък, дълъг и стар, като излязъл от филмите. Спрях на паркинга и отскочих до рецепцията. Събудих дежурния. Платих му и го помолих да ни събуди рано. Взех ключа и се върнах в колата. Продължих напред, спрях пред нашата стая и влязохме. Скромна, безлична стая. Такива се срещат навсякъде из Америка. Но дъждът трополеше по покрива, а вътре беше топло и уютно. И имаше голямо легло.
Не исках Роскоу да хване настинка. Трябваше да свали тая мокра блуза. Казах й го. Тя пак се разкиска. Не знаела, че съм имал и медицински познания. Казах, че в армията ни учат как да се справяме с най-спешните случаи.
— И това ли е спешен случай? — изкикоти се тя.
— Скоро може да стане — разсмях се и аз. — Ако не свалиш тая блуза.
Нямаше как, свали я. Сетне аз връхлетях върху нея. Беше тъй хубава, тъй предизвикателна. И готова за всичко.
По-късно лежахме преплетени, изтощени и си говорехме. Какви сме били, какво сме правили. Кой какъв е искал да стане. Тя ми разказа за семейството си. Лишено от късмет, поколение след поколение. Както ги описваше, не бяха лоши хора — все фермери, дето аха-аха да се оправят, ала така и не успяват докрай. Заложници на природата, водили тежка борба преди времето на химикалите и селскостопанските машини. Някакъв прадядо бил на път да забогатее, но загубил най-хубавите си земи, когато прадядото на кмета построил железницата. После дошли разни истории с ипотеки, враждата се разраснала, тъй че днес тя обичаше Маргрейв, но не понасяше да гледа как Тийл обикаля градчето, сякаш е негова собственост — както в действителност било открай време.
Аз пък й разправих за Джо. Споделих с нея неща, които не съм казвал никому. Пазех ги само за себе си. Какво изпитвам към него и защо се чувствам длъжен да сторя нещо след смъртта му. И че ще го направя с радост. Доста задълбахме на лични теми. Разговаряхме дълго и накрая заспахме прегърнати.
Сякаш едва бяхме затворили очи, когато дежурният се разблъска по вратата и обяви, че е време да ставаме. Вторник. Станахме, залитайки като пияни. Ранното слънце се бореше с влажното утро. След пет минути пак бяхме в бентлито и карахме на изток. Слънчевите лъчи искряха ослепително по мокрото стъкло.
Малко по малко взехме да се разсънваме. Прекосихме щатската граница и навлязохме в Джорджия. Минахме моста във Франклин. Подкарахме още по-бързо през пустеещите селски земи. Нивите не се виждаха, скрити под раздърпано було от утринна мъгла. Тя надвисваше като облак пара над червеникавата земя. Слънцето се изкатери нагоре и почна да я разпръсква.
Не казвахме нито дума. Искахме да съхраним колкото е възможно по-дълго тихия пашкул на интимната близост. И бездруго завръщането ни в Маргрейв скоро щеше да го разкъса. Карах тежката престижна кола и се надявах. Надявах се да има още много такива нощи. И много спокойни утрини като тази. Роскоу се гушеше до мен върху широката кожена седалка. Мислеше си за нещо свое. Изглеждаше много доволна. Поне така се надявах.
Отново прелетяхме край Уорбъртън. Затворът се рееше като някакъв призрачен град над килима от ниска мъгла. Подминахме малката горичка, която бях зърнал от затворническия автобус. Продължихме покрай редовете от храсти, почти напълно укрити в мъглата. Стигнахме областното шосе и завихме на юг. Минахме закусвалнята, участъка и пожарната. После по главната улица. Свърнахме наляво покрай статуята на човека, който бе отнел плодородни земи за железницата. Спуснахме се надолу към дома на Роскоу. Спрях до бордюра, излязохме и се разкършихме. Спогледахме се усмихнати. Беше ни хубаво. Хванати за ръце, тръгнахме по алеята.