Вратата й беше отворена. Не широко, само открехната три-четири сантиметра. Нямаше как да се затвори, защото ключалката беше разбита. Някой я бе изкъртил с лост. Счупената ключалка и назъбените трески пречеха да се затвори докрай. Роскоу вдигна длан пред устата си и тихо ахна. Очите й се разшириха. Огледаха първо вратата, после мен.
Сграбчих я за лакътя и отскочих настрани. Залепихме се за вратата на гаража. Приклекнахме. Заобиколихме къщата, като се притискахме към стените. Под всеки прозорец се ослушвахме напрегнато и рискувахме да вдигнем глави за миг, за да надникнем в стаите. Най-сетне се озовахме пак при разбитата предна врата. Бяхме мокри от тревата и ниските борчета. Станахме. Спогледахме се и вдигнахме рамене. Бутнахме вратата и влязохме.
Проверихме навсякъде. В къщата нямаше никого. Никакви повреди. Всичко на място. Нищо откраднато. Уредбата още си беше тук, както и телевизорът. Роскоу погледна в гардероба. Служебният колан с револвера висеше, където го бе оставила. Провери скрина и бюрото. Нищо не бе докоснато. Нищо не липсваше. Не изглеждаше да са претърсвали. Спряхме в коридора и пак се спогледахме. Сетне забелязах нещо.
Ниското утринно слънце хвърляше сноп бледи лъчи през отворената врата. По паркета видях отпечатъци. Много отпечатъци. Няколко души бяха нахълтали в хола. Отпечатъците изчезваха по пъстрите индиански черги. Пак се появяваха върху дъските на пода пред спалнята. Връщаха се през хола към предната врата. Бяха оставени от хора, дошли през дъждовна нощ. Тънкият слой кална вода бе засъхнал, оставяйки бледи отпечатъци. Бледи, но съвършено ясни. Можех да различа поне четири чифта следи. Навън и навътре. Виждах шарките на подметките им. Следи от галоши. Каквито носят на север през зимата.
16
Бяха дошли през нощта. Бяха дошли, очаквайки реки от кръв. Бяха дошли с цялата си екипировка. С галоши и найлонови комбинезони. С ножове, чук и торбичка гвоздеи. Бяха дошли да ни сторят същото, каквото бяха направили с Морисън и жена му.
Бяха отворили врата, която не биваше да докосват. Втората им фатална грешка. Вече можеха да се смятат за мъртви. Щях да ги открия един по един и да гледам с усмивка как умират. Защото ударът срещу мен бе всъщност втори удар по Джо. Той вече нямаше как да ме защити. Второ предизвикателство. Второ унижение. Вече не ставаше дума за самозащита. Длъжен бях да почета паметта на брат си.
Роскоу пристъпваше покрай следите. Долових в нея класическата реакция. Отхвърляне. Тази нощ четирима души бяха дошли да я заколят. Знаеше това, но не му обръщаше внимание. Прогонваше го от мислите си. Признаваше го, без да признае докрай. Не е лошо като начало, но нямаше да изтрае дълго. А междувременно си търсеше занимание — да следи бледите отпечатъци по пода.
Бяха ни търсили из цялата къща. Бяха надникнали в спалнята. После се бяха събрали в хола, преди да изчезнат. Проверихме навън за следи, но не открихме нищо. Над гладкия мокър асфалт се вдигаше пара. Прибрахме се. Никакви улики освен изкъртената ключалка и бледите отпечатъци из цялата къща.
Не си казахме нищо. Аз изгарях от ярост. Продължавах да наблюдавам Роскоу. Чаках кога бентът ще се отприщи. Тя бе видяла труповете на Морисънови. Аз не. Вчера Финли ми описа подробностите накратко. Звучеше грозно. Той бе ходил там. Стори ми се потресен. Роскоу също бе ходила. Беше видяла какво точно са искали да ни сторят.
— И кого всъщност са търсили? — рече накрая. — Мен, теб или двама ни?
— Търсили са и двама ни — казах аз. — Предполагат, че Хъбъл ми е разказал нещо в затвора. Предполагат, че аз съм разказал на теб. Значи смятат, че и двамата знаем каквото знаеше Хъбъл.
Тя кимна разсеяно. После отиде да се облегне до задната врата. Гледаше борчетата в спретнатата градинка. Видях я как пребледня. Разтрепера се. Бентът рухваше. Тя се притисна в ъгъла до вратата. Мъчеше се да потъне в стената. Гледаше в пустотата, сякаш нейде там виждаше всички безименни страхотии. Разплака се сърцераздирателно. Пристъпих напред и я прегърнах. Притисках я към себе си, докато изплаче ужаса и напрежението. Тя плака дълго. Тялото й бе омекнало и горещо. Сълзите попиваха в ризата ми.
— Слава богу, че снощи не бяхме тук — прошепна тя.
Знаех, че трябва да заговоря решително. Страхът нямаше да й помогне. Само щеше да я лиши от енергия. Трябваше да го погледне в очите. И довечера да се срещне с тихата мрачна нощ, както и с всички останали нощи от своя живот.