— Жалко, че ни нямаше — казах аз. — Можеше да изясним едно-друго.
Тя ме изгледа, като че бях откачил. Поклати глава.
— И какво щеше да сториш? Да ги убиеш и четиримата?
— Само тримата — уточних аз. — Четвъртият щеше да проговори.
Казах го с пълна увереност. Желязна увереност. Сякаш просто нямаше друга възможност. Тя ме погледна. Исках да види пред себе си грамаден мъжага. Служил в армията тринайсет дълги години. Способен да убива с голи ръце. Ледени сини очи. Давах всичко от себе си. Напрягах се да изразя цялата непобедима жестокост, цялата самоувереност, която изпитвах. Втренчих в нея онзи изцъклен поглед, който караше пияните моряци да се свиват като подплашени ученички. Исках Роскоу да вярва, че е под закрила. След всичко, което ми бе дала, трябваше да й върна поне това. Не исках да се страхува.
— Къде ще се мерят с мен четирима жалки селяци? — рекох аз. — С мен ли ще се задяват? Знаят ли какви типове съм размазвал? Дойдат ли пак, моментално излизат с краката напред. И да ти кажа, Роскоу, ако някой изобщо помисли да те закача, ще умре, преди да си е довършил мисълта.
Номерът мина. Убедих я. Такава я исках — умна, жилава, самоуверена. Исках да се опомни. И успях. В невероятните й очи взе да приижда храброст.
— Без майтап, Роскоу — добавих аз. — Дръж се за мен и всичко ще е наред.
Тя ме погледна отново. Отметна косата си.
— Обещаваш ли?
— Дадено, малката — рекох аз. И зачаках със затаен дъх.
Тя въздъхна задавено. Отдръпна се от стената и пристъпи напред. Опита се да се усмихне. Кризата бе отминала. Отново беше във форма.
— Добре — каза тя. — Да поправим ли сега вратата?
Замислих се. От тактическа гледна точка това бе важно решение.
— Не. Поправим ли я, значи сме видели. Щом сме видели, знаем, че сме в опасност. По-добре да си въобразяват, че нищо не подозираме. Така и следващия път ще бъдат непредпазливи. Значи изобщо няма да реагираме. Преструваме се, че не сме идвали насам. Правим се на тъпи и наивни. Ако ни сметнат за тъпи и наивни, онези ще се отпуснат. И следващия път ще ги засечем по-лесно.
— Добре — каза тя.
Не беше много уверена, но се съгласи.
— А сега нахвърляй в една чанта каквото ще ти трябва — наредих аз.
Това не я зарадва особено, но все пак отиде да си събере багажа. Играта започваше. Нямах представа кои са четиримата противници. Нямах представа дори каква е играта. Но умеех да я играя. Като начало исках да вярват, че имат един ход преднина.
— Да ида ли днес на работа? — запита Роскоу.
— Иди. Трябва да се държим естествено. А и с Финли трябва да поговорим. Той очаква обаждане от Вашингтон. Освен това се налага да проверим онзи Шърман Столър. Но не се безпокой, няма да ни гръмнат в участъка. Ще гледат да ни очистят нейде на спокойствие, най-вероятно нощем. Тийл е единственият противник там, тъй че просто не оставай насаме с него. Гледай да бъдеш около Финли, Бейкър или Стивънсън, разбрахме ли се?
Тя кимна. Взе набързо душ и се облече за работа. След двайсет минути излезе от спалнята с униформа. Приглади гънките. Готова за новия ден. Погледна ме.
— Обещаваш ли?
Изрече го едновременно като въпрос, извинение и обет. Погледнах я право в очите и намигнах.
— Ти само гледай.
Тя кимна и също намигна. Всичко беше наред. Излязохме и оставихме предната врата леко открехната, точно както я бяхме заварили.
За да запазя илюзията, че не сме се връщали, аз скрих бентлито в гаража на Роскоу. После седнахме в нейния шевролет и решихме най-напред да закусим при Ено. Тя даде газ по нагорнището. Колата ми се стори тясна и ниска след просторното старо бентли. Насреща ни слизаше малък камион. Чисто новичък, боядисан в приятен тъмнозелен цвят. Приличаше на общински, но отстрани беше изписано с претруфени златни букви: „Фондация Клайнър“. Същото бях видял и върху камиончето на градинарите.
— Какъв е тоя камион? — запитах аз.
Роскоу зави надясно, излезе на главната улица и чак тогава отвърна:
— Фондацията има сума ти камиони.
— Какво точно правят?
— Доста работи за града — каза тя. — Фондацията е дело на Клайнър старши. Общината му продаде терен за складовете и в сделката имаше условие да организира общинска програма. Ръководи я Тийл.
— Тийл ли? Значи врагът.
— Ръководи я кметът — каза тя. — Ако не беше Тийл, друг щеше да е. Програмата отделя много пари за общината — пътища, паркове, библиотека, банково подпомагане. На участъка също отпускат доста средства. Получавам помощ за ипотеката само защото съм полицай.