— Това дава на Тийл голяма власт — подхвърлих аз. — А каква е историята с Клайнър младши? Искаше да ме пропъди от теб. Претендираше за първенство.
Роскоу потръпна.
— Той е гадина. Гледам да го избягвам. И на теб препоръчвам същото.
Продължи да кара, но сега ми се стори изнервена. Озърташе се напрегнато. Сякаш се чувстваше заплашена. Сякаш чакаше всеки момент някой да изскочи насреща ни с пушка. С тихия живот сред пущинака на Джорджия бе приключено. Четирима непознати го бяха унищожили тази нощ в нейния дом.
Спряхме на паркинга пред закусвалнята и големият шевролет леко се полюшна на амортисьорите. Измъкнахме се навън и закрачихме по чакъла към входа. Денят беше мрачен. След нощния дъжд още лъхаше хлад и по небето се влачеха дрипави облаци. Лъскавите стени на заведението отразяваха сивотата. Застудяваше. Вече бе истинска есен.
Влязохме. Закусвалнята беше празна. Седнахме и сервитьорката с очилата ни донесе кафе. Поръчахме яйца с бекон и разни гарнитури. Отвън на паркинга спря черен пикап. Същият, с който се срещах вече за четвърти път. Но вътре имаше друг човек. Не беше хлапакът. По-стар. Някъде към шейсетте, но жилав и стегнат. Стоманеносива коса, подстригана съвсем ниско. Носеше джинсов костюм като обикновен фермер. Приличаше на човек, който работи цял ден под слънцето. Дори и през витрината усетих каква сила излъчва втренченият му поглед. Роскоу ме смушка с лакът и кимна към паркинга.
— Това е Клайнър. Бащата.
Клайнър влезе и спря за момент на прага. Огледа се наляво, надясно и тръгна към тезгяха. Ено излезе от кухничката. Двамата заговориха тихо. Приведени един до друг. После Клайнър изправи глава. Обърна се към вратата. Спря и погледна първо наляво, после надясно. За миг задържа очи върху Роскоу. Лицето му беше плоско, изпито и костеливо. Устата изглеждаше като прорез от нож. Сетне прехвърли поглед към мен. Имах чувството, че съм попаднал под лъча на прожектор. По устните му трепна странна усмивка. Зъбите зад тях бяха удивителни. Едри, равни резци и дълги, леко закривени навътре кучешки зъби. Пожълтели като на стар вълк. Пак събра устни и измести очи настрани. Отвори вратата и стъпките му захрущяха по чакъла. Пикапът потегли с мощен рев сред гейзер от камъчета.
Погледах след него и пак се обърнах към Роскоу.
— Разкажи нещо повече за семейство Клайнър.
Тя още беше напрегната.
— Защо? Могат да ни очистят всеки момент, а ти искаш да си бъбрим за Клайнър.
— Търся информация — казах аз. — Накъдето и да погледна, все за Клайнър говорят. Интересна личност. Синът също не е цвете за мирисане. А видях и жена му. Стори ми се нещастна. Чудя се дали не е замесен.
Тя сви рамене и поклати глава.
— Не виждам как. Те са нови тук, само от пет години. Преди поколения родът им забогатял от обработката на памук някъде в Мисисипи. Изобретили нова химическа формула. Нещо с хлор, натрий и не знам си какво. Натрупали огромно състояние, но преди пет години си навлекли неприятности с тамошните еколози. Нали разбираш, нещо около замърсяването. Изхвърляли в реката отпадъци, та рибата измряла чак до Ню Орлиънс.
— И какво станало после?
— Клайнър преместил целия завод. По онова време той ръководел компанията. Прекратил цялата работа в Мисисипи и се прехвърлил в Южна Америка, май че във Венецуела. После решил да разшири дейността. Преди пет години изникна в Джорджия с тия складове — домашни потреби, електроника или нещо такова.
— Значи не е тукашен бизнес? — запитах аз.
— Нямаше ги допреди пет години. Не знам много за тях. Но и не съм чувала нищо лошо. Клайнър изглежда суров тип, може би дори безмилостен, не вярвам обаче да е закачил някого освен рибите в Мисисипи.
— Тогава от какво се страхува жена му?
Роскоу направи гримаса.
— Не се страхува. Болна е. Може би се страхува, защото е болна. Ще умре, нали така? Клайнър не е виновен.
Момичето ни донесе поръчката. Закусихме мълчаливо. Порциите бяха огромни. Великолепен бекон. Превъзходни яйца. Този Ено знаеше как да ги пържи. Хранех се с апетит и пиех кафе след всяка хапка. Сервитьорката току дотичваше с пълна кана.
— Нищо ли не ти подсказва думата плурибус? — запита Роскоу. — Не сте ли си говорили нещо такова като хлапета?
Позамислих се и накрая поклатих глава.
— На латински ли е? — отново запита тя.
— Има го в девиза на Съединените щати, не помниш ли? „E Pluribus Unum“. Означава „От многото — едно“. Една нация, изградена от многото бивши колонии.
— Значи се превежда като „много“, така ли? Джо знаеше ли латински?
Свих рамене.
— Нямам представа. Вероятно. Той беше умно момче. Може и да е поназнайвал латински. Не съм сигурен.