Вдигнах рамене.
— Налага се. Няма друг начин. Опитай се да баламосаш Тийл. Пробутай му неговата история. Кажи, че според теб онзи затворник, дето е очистил Морисънови, трябва да е пристигнал с наета кола. Кажи, че трябва да се разровиш. Той не може да възрази, иначе сам си проваля играта, нали?
— Добре — каза Финли. — Ще опитам. Може и да излезе нещо.
— Джо трябва да е имал списък с телефони — продължих аз. — Спомняш ли си, че номерът в обувката му беше откъснат от компютърна разпечатка? Тогава къде е останалото? Бас държа, че си лежи там, в хотела — цял списък с номера и Хъбъл е най-отгоре. Значи намираш колата, после притискаш Пикар да издири хотела чрез компанията. Става ли?
— Добре де — каза Финли. — Ще се постарая.
В Йелоу Спрингс завихме по алеята към болницата и пролазихме бавно през гърбиците. Заобиколихме отзад. Спряхме до вратата на моргата. Не ми се влизаше. Джо още лежеше там. Смътно се замислих за погребението. Никога не бях уреждал такова нещо. Морската пехота се погрижи за баща ни, а когато почина майка ни, Джо свърши всичко.
Но все пак излязох от колата и тримата тръгнахме към входа през хладното утро. Запътихме се към схлупената канцелария в дъното. Зад бюрото седеше все същият доктор. Пак с бяла престилка. Пак уморен. Махна ни с ръка да седнем. Този път заех едната табуретка. Не ми се сядаше до факса. Докторът ни огледа един по един. И ние го гледахме.
— Какво си ни приготвил? — запита Финли.
Умореният човек зад бюрото се подготви за отговор. Като че щеше да ни изнася лекция. Взе три папки от купчината отляво и ги пусна пред себе си. Отвори най-горната. Дръпна втората и също я отвори.
— Морисънови. Мистър и мисис.
Пак ни огледа един по един. Финли кимна.
— Изтезавани и убити — продължи докторът. — Ходът на събитията изглежда съвсем ясен. Жената е приведена в безпомощно състояние. Според мен двама мъже държат и извиват ръцете й. Масивни синини от китката до рамото, натискът е увредил някои сухожилия. Очевидно синините са продължавали да растат от момента на хващане до смъртта. Щом кръвообращението спре, петната вече не се променят, нали разбирате?
Кимнахме. Всичко разбирахме.
— Бих казал, че е траяло около десет минути. Десет минути от началото до края. И тъй, жената е в безпомощно състояние. Приковават мъжа за стената. Според мен по това време двамата вече са голи. Преди нападението са били по пижами, нали?
— По халати — поправи го Финли. — Закусвали са.
— Добре де, халатите падат в самото начало. Приковават мъжа за стената, а на практика и за пода, през ходилата. Заемат се с половите му органи. Скротумът е срязан. Аутопсията показва, че жената е била принудена да погълне ампутираните тестиси.
В канцеларията настана тишина. Като в гробница. Роскоу за дълго се втренчи в мен. После се завъртя към доктора.
— Открих ги в стомаха й — поясни той.
Роскоу беше по-бяла и от престилката му. Имах чувството, че всеки миг ще се свлече от столчето. Тя затвори очи и стисна зъби. Беше чула какво са ни готвили снощи.
— Нататък? — подкани Финли.
— Обезобразяват жената — каза докторът. — Накълцват гърдите, половите органи, прерязват й гърлото. После прерязват гърлото на мъжа. Това е последната нанесена рана. Вижда се как артериалният фонтан от шията е покрил всички други кървави петна.
В канцеларията отново се възцари мъртва тишина. За дълго.
— Оръжия? — запитах аз.
Човекът зад бюрото завъртя към мен уморените си очи.
— Без съмнение нещо остро. — Поусмихна се. — Право, дълго около дванайсет сантиметра.
— Бръснач? — подсказах аз.
— Не. Реже като бръснач, но е било двуостро и не толкова гъвкаво.
— По какво съдите?
— Има признаци, че е използвано в двете посоки — каза докторът и размаха ръка. — Ето така. По гърдите на жената. Срязани са и в двете посоки. На тънки ивици.
Кимнах. Роскоу и Финли мълчаха.
— Какво ще ни кажете за другия? — запитах аз. — Столър.
Патологът бутна настрани двете папки и отвори третата.
Беше доста по-дебела. Той погледна нещо и вдигна глава.
— Столър ли му е името? Тук сме го писали неизвестен.
— Пратихме ти факс — каза Роскоу. — Вчера сутринта. Открихме го по отпечатъците.
Патологът се разрови из бумагите по бюрото. Откри смачкан факс. Прочете го и кимна. Задраска върху папката думата „Неизвестен“ и написа „Шърман Столър“. Пак се поусмихна.
— Той ми е подръка още от неделя. Успях да свърша повече работа, нали разбирате? Малко са го изгризали плъховете, но не е нито размазан като първия, нито накълцан като Морисънови.
— И какво можете да ни кажете? — запитах аз.