Но с Джо такъв номер не би минал. Той беше професионалист. Бе работил дълги години във военното разузнаване. Паролата му трябваше да е хаотична смес от цифри, препинателни знаци, главни и малки букви. Абсолютно непробиваема. Моли Бет Гордън можеше да я знае само от Джо. Друг начин нямаше. Значи наистина й е вярвал. Били са близки. Помъчих се да говоря сърдечно.
— Моли, това ще е чудесно. Нямаш представа колко ми трябва тази информация.
— Знам, че ти трябва — каза тя. — Надявам се да я получа утре. Ще ти позвъня при първа възможност. Веднага щом открия нещо.
— Да не би тук да печатат фалшиви пари? — запитах аз. — Може ли около това да се върти цялата работа?
— Не. Не става така. Не и в Щатите. Всички тия филми, където дребосъци със зелени козирки печатат банкноти в тайни подземия, са чиста глупост. Просто не става. Джо ги отряза. Брат ти беше гений, Джак. Още преди години той въведе процедури за продажбата на специални хартии и мастила, тъй че ако някой рече да започне, хващаме го след няколко дни. Сто процента гаранция. В Щатите днес просто не се фалшифицират пари. Джо сложи край на това. Всичко се върши в чужбина. Колкото и фалшиви пари да намерим, все се оказват внесени отвън. С това се беше захванал Джо. С международните фалшификатори. Не знам защо е бил в Джорджия. Наистина не знам. Но утре ще разбера, обещавам ти.
Продиктувах й номера на участъка и строго заръчах да разговаря единствено с мен, Роскоу и Финли. После тя бързо затвори, като че някой бе влязъл при нея. Седях и се мъчех да си представя как ли изглежда.
Тийл пак беше в участъка. Заедно с Клайнър старши. Стояха до бариерата, привели глави един към друг. Клайнър говореше с Тийл досущ като с Ено в закусвалнята. Сигурно се разправяха за фондацията. Роскоу и Финли бяха до килиите. Отидох нататък. Застанах между тях и заговорих тихо:
— Фалшификати. Свързано е с фалшиви пари. Джо е управлявал борбата срещу фалшификаторите. Да сте чували нещо подобно по тия места? Каквото и да било.
Двамата свиха рамене и поклатиха глави. Чух как вратата изсъска. Озърнах се. Клайнър излизаше. Тийл идваше към нас.
— Време е да изчезвам — рекох аз.
Минах край Тийл и се отправих към вратата. Клайнър стоеше на паркинга до черния пикап. Чакаше ме. Усмихна се. Зърнах вълчите му зъби.
— Моите съболезнования — изрече той.
Говореше тихо, културно. Образован човек. Фъфлеше едва доловимо. Гласът някак не пасваше на грубоватата селска външност.
— Май сте раздразнили сина ми — добави той.
Гледаше ме. Нещо пламтеше в очите му. Свих рамене.
— Хлапакът пръв ме раздразни.
— Какво е направил? — рязко запита Клайнър.
— Живее и диша — казах аз.
Обърнах му гръб и тръгнах през паркинга. Клайнър се качи в пикапа. Включи двигателя и подкара на север. Аз тръгнах на юг. Надолу, към къщата на Роскоу. Малко по-малко от километър в хладния есенен ден. Десетина минути бърз ход. Взех бентлито от гаража. Подкарах нагоре към града. Щом излязох на главната улица, намалих скоростта. Надничах под пъстрите навеси, докато най-сетне открих магазина за конфекция през три врати северно от бръснарницата. Паркирах отпред и влязох. С част от парите на Чарли Хъбъл купих от мрачния продавач риза, панталони и сако. Сакото беше памучно, светлокафяво, почти официално — във всеки случай по-официална дреха не бих облякъл. Вратовръзка не ми трябваше. Преоблякох се в пробната. Прибрах старите дрехи и мимоходом ги метнах в багажника.
Отскочих до бръснарницата. По-младото старче тъкмо излизаше. Спря и леко ме хвана за ръката.
— Как ти е името, синко?
Не виждах защо да крия.
— Джак Ричър.
— Случайно да имаш приятели латиноамериканци?
— Не — казах аз.
— Е, сега вече си имаш. Две момчета те търсят навсякъде.
Погледнах го по-внимателно. Той гледаше улицата.
— Кои бяха?
— За пръв път ги виждам — каза старецът. — Дребни момчета с шарени ризи и кафява кола. Обикалят и разпитват за Джак Ричър. Рекохме им, че не знаем никакъв Джак Ричър.
— Кога беше това?
— Тая сутрин. След закуска.
Кимнах.
— Добре. Благодаря.
Старецът ми отвори вратата.
— Влизай. Моят човек ще те обслужи. Ама днес не го бива много. Старее.
— Благодаря — повторих аз. — Пак ще се видим.
— Дано, синко, дано.
Той тръгна по главната улица, а аз влязох в бръснарницата. Вътре беше колегата му. Съсухреното старче, чиято сестра бе пяла с Блейк Слепеца. Нямаше други клиенти. Кимнах му и седнах на стола.
— Добро утро, приятелю — каза старчето.
— Помниш ли ме? — изненадах се аз.
— Че как иначе. Ти ни беше последният клиент. Не е идвал друг, та да ме разсее.