У Шърман не било открито нищо особено. Камионът бил претърсен от полицаи и кучета, също без резултат. Вътре имало само двайсет кашона с новички климатици, предназначени за износ с кораб от Джаксънвил Бийч. Всички кашони били запечатани, върху тях имало емблемата на производителя и серийни номера.
След като му прочели правата, Столър поискал да се обади по телефона. Двайсет минути по-късно пристигнал адвокат на име Перес от уважаваната местна кантора „Закарайъс Перес“, а след още десет минути Столър излязъл на свобода. От арестуването до освобождаването му минали едва петдесет и пет минути.
— Интересно — промърмори Финли. — Полунощ, човекът е на петстотин километра от дома си, а намира адвокат за двайсет минути. И то от уважавана фирма. Ама че шофьор!
— Познат ли ти е адресът в Атланта? — обърнах се аз към Роскоу.
— Мисля, че не — каза тя. — Но мога да разбера къде е.
Вратата се открехна и Бейкър отново подаде глава.
— Обаждат се от щатската полиция. Май имат кола за вас.
Финли погледна часовника си. Реши, че имаме време, преди Тийл да се върне.
— Добре. Прехвърли ги тук, Бейкър.
После вдигна слушалката и зачака. Надраска нещо на листче и благодари. Накрая затвори телефона и се изправи.
— Да вървим.
Бързо се изнизахме от управлението. Искахме да изчезнем преди връщането на Тийл. Бейкър ни гледаше как излизаме.
— Какво да кажа на Тийл? — подвикна той след нас.
— Кажи му, че сме открили колата — отвърна Финли. — Онази, с която бившият затворник е пристигнал у Морисън. Кажи му, че кълбото почва да се разплита.
Този път зад волана седеше Финли. И той като Роскоу караше шевролет без отличителни знаци. Измъкнахме се от паркинга и завихме на юг. Прелетяхме през градчето. Разпознах първите няколко километра — отивахме към Йелоу Спрингс. По-нататък обаче хванахме някакъв тесен път на изток. Той водеше към магистралата и свършваше на нещо като работна площадка точно под нея. Наоколо имаше варели и купища асфалт. И кола. Преобърната встрани от пътя. И опожарена.
— Забелязали я в петък сутринта — каза Финли. — В четвъртък не е била тук, сигурни са. Може да е колата на Джо.
Огледахме я много внимателно, макар че нямаше кой знае какво за гледане. Беше изгоряла напълно. Оставаха само железариите. Не можахме дори да разберем каква марка е. Финли смяташе, че по форма изглежда произведена от „Дженеръл Мотърс“, но догадките му спряха дотук. Обикновена лимузина със средни размери — отиде ли си боята и тапицерията, не можеш да различиш буика от шевролет или понтиак.
Накарах Финли за подпре предната броня и пропълзях под преобърнатия двигател. Търсех серийния номер. Наложи се да изстържа доста сажди, но накрая разчетох повечето цифри. Измъкнах се и ги продиктувах на Роскоу.
— Как ти се струва? — запита Финли.
— Може и да е тя — отвърнах аз. — Да речем, че я е наел в четвъртък вечер от аерогарата в Атланта с пълен резервоар. Идва до складовете при отклонението, става каквото става и някой я докарва тук. От горивото са използвани само десетина литра. Останало е предостатъчно за пожара.
Финли кимна.
— Логично звучи. Но трябва да са били местни момчета. Мястото е разкошно за укриване на кола, нали? Спираш горе на магистралата, буташ колата по насипа, слизаш и я подпалваш. После скачаш при другия, който вече те чака долу, и отпрашвате. Но само ако познаваш пътя. А само местен човек ще знае за такъв път, нали?
Оставихме обгорелите останки на място. Върнахме се в участъка. Дежурният сержант чакаше Финли.
— Тийл иска веднага да идеш в кабинета — рече той.
Финли изръмжа и тръгна нататък, но аз го хванах за лакътя.
— Забаламосай го нещо. На Роскоу й трябва време да се обади за номера.
Той кимна и продължи към кабинета. Ние с Роскоу седнахме зад бюрото. Тя посегна към телефона, но аз я удържах и прошепнах:
— Дай ми пистолета. Докато Тийл се разправя с Финли.
Тя кимна и се озърна. Седна и откачи ключовете от колана си. Отключи бюрото и издърпа най-долното чекмедже. Кимна към една плоска картонена кутия. Взех я. Беше архиварска кутия за документи, дълбока около пет сантиметра. Пресованата хартия върху капака имитираше дърво. Най-горе някой бе изписал едно име. Грей. Пъхнах кутията под мишница и кимнах на Роскоу. Тя бутна чекмеджето навътре и пак заключи.
— Благодаря — казах аз. — А сега се обади за номера, ако обичаш.
Тръгнах към изхода и отворих с гръб масивната стъклена врата. Отидох с кутията до бентлито. Сложих я върху покрива и отключих. Метнах кутията на дясната седалка и се настаних зад волана. После я взех в скута си. На стотина метра от мен по пътя бавно се зададе кафява кола.