Вътре имаше двама латиноамериканци. Колата бе същата, която видях вчера пред дома на Хъбъл. Същите хора.
Сигурен бях. На седемдесет-осемдесет метра от участъка колата спря. Зърнах я как се отпусна, когато изключиха двигателя. Двамата не излязоха. Просто си седяха на разстояние и гледаха паркинга пред управлението. Струваше ми се, че гледат право в мен. Новите приятели май ме бяха намерили. След цяла сутрин издирване. Вече можеха да не търсят. Сега кротуваха. Седяха си и гледаха. Пет минути аз също ги гледах. Нямаше да излязат. Ясно беше, че са решили да чакат. Тогава насочих вниманието си към кутията.
Вътре нямаше нищо друго освен кутия патрони и пистолет. Страхотно оръжие. Автоматичен „Пустинен орел“. Имал съм работа с такова нещо. Израелско производство. Получаваме ги в замяна на разните помощи, дето им пращаме. Извадих пистолета. Много тежък, с трийсет и пет сантиметрово дуло, а общо на дължина беше почти половин метър. Пълнител за осем патрона, четирийсет и четвърти калибър. Осем патрона „Магнум“. Определено не бих го нарекъл изтънчено оръжие. Куршумът тежи двойно повече от полицейския трийсет и осми калибър. Напуска цевта със свръхзвукова скорост. По сила на удара може да си съперничи с влакова композиция. Никаква изтънченост. Виж, патроните са проблем. Има две възможности. Ако заредиш куршум със стоманена сърцевина, той спокойно пронизва врага и може да очисти още някого на стотина метра. Ако пък вземеш оловен куршум, правиш в човека дупка колкото кофа за смет. Както си решиш.
Куршумите в кутията бяха само оловни. Нямах нищо против. Проверих оръжието. Жестоко, но добре поддържано. Всичко действаше както трябва. На дръжката беше гравирано име. Грей. Същото както върху кутията. Мъртвият детектив, предшественикът на Финли. Който се бе обесил миналия февруари. Реших, че трябва да е бил колекционер. Това не беше служебното му оръжие. Нито една полиция на света не би разрешила някому да използва по служба такава гаубица. Прекалено много тежи.
Сложих осем патрона в пистолета на мъртвия детектив. Останалите прибрах в кутията и я оставих на пода. Заредих пистолета и спуснах предпазителя. Готов и под ключ, както казват полицаите. Пести част от секундата преди първия изстрел. Може да ти спаси живота. Пъхнах го в жабката. Едва се побра.
Известно време наблюдавах двамата в колата отсреща. Продължаваха да ме зяпат. Гледахме се от седемдесет-осемдесет метра разстояние. Бяха се настанили удобно. Но през цялото време ме държаха под око. Излязох от бентлито и пак заключих. Върнах се до участъка и дръпнах вратата. Озърнах се към латиноамериканците. Още си бяха там. Не ме изпускаха.
На бюрото си Роскоу говореше по телефона. Махна ми с ръка. Изглеждаше развълнувана. Погледнах вратата в дъното. Само дано Тийл не излезе, преди да е свършила.
Роскоу тъкмо остави слушалката, и кметът излезе. Беше червен като домат. Тръгна през общото помещение, тропайки с тежкия си бастун. Озърна се яростно към празното табло. Финли подаде глава от кабинета и ми кимна да вляза. Погледнах Роскоу, свих рамене и отидох да видя за какво му трябвам.
— Да не сте се сдърпали? — запитах аз.
Финли се разсмя.
— Баламосах го. Питаше за какво търсим някаква си кола. Няма такава работа, викам. Заръчахме на Бейкър да предаде, че излизаме за малко с колата. Сигурно нещо не е разбрал.
— Внимавай, Финли — казах аз. — Тук убиват хора. Работата е много дебела.
Той сви рамене.
— Просто взе да ми писва. Малко майтап не пречи, нали?
Беше оцелял двайсет години в Бостън. Кой знае, може би и сега щеше да оцелее.
— Какво става с Пикар? — запитах аз. — Да си го чувал наскоро?
— Не. Чака да го потърсим.
— Има ли вероятност да ни е пратил две момчета?
Финли поклати глава. Беше категоричен.
— В никакъв случай. Първо щеше да се обади. Защо?
— Някакви двама разглеждат участъка — казах аз. — Дойдоха преди десетина минути. С кафява кола. Вчера минаха покрай Хъбъл, а тая сутрин са разпитвали за мен из целия град.
Той пак поклати глава.
— Не са от неговите. Пикар би ми казал.
Роскоу влезе и затвори вратата. Подпря я с длан, сякаш очакваше Тийл да нахълта след нея.
— Свързах се с Детройт — съобщи тя. — Колата е понтиак. Доставен преди четири месеца. Голяма поръчка от някаква компания за коли под наем. Сега проверяват по документите. Казах им да се свържат с Пикар в Атланта. В компанията сигурно знаят къде е наета колата. Може да мръднем още малко напред.
Имах чувството, че се приближавам към Джо. Сякаш долавях далечно ехо.