Бавно подкарах бентлито към Маргрейв и се опитах да се успокоя. Беше най-обикновена засада, без технически затруднения и сериозна опасност. Имах зад гърба си тринайсет години опит. И насън бих се справил с подобни нещастници. Но сърцето ми биеше по-силно, отколкото се полага, а студената вълна на адреналина ме разтърсваше цял. Защото бях видял Спайви проснат в багажника със строшени крака. Дишах дълбоко и постепенно се успокоих. Дясната ръка ме болеше като ударена с чук. Беше изтръпнала чак до рамото. Пустинният орел имаше страхотен откат. И вдигаше оглушителен шум. Ушите ми още кънтяха от двете експлозии. Но се чувствах добре. Отлично свършена работа. Двама убийци ме бяха проследили до горичката. Повече нямаше да ме следят.
Спрях в крайния ъгъл на паркинга пред участъка. Върнах пистолета в жабката и излязох от колата. Ставаше късно. Здрачът прииждаше. Необятното небе над Джорджия почваше да потъмнява. Придобиваше мастилен оттенък. Показа се и луната.
Роскоу седеше зад бюрото си. Щом ме видя, стана и тръгна насреща. Излязохме отпред. Минахме няколко крачки по-настрани. Целунахме се.
— Нещо ново около колата? — запитах аз.
Тя поклати глава.
— Утре. Пикар се е заел с нея. Прави всичко възможно.
— Добре — казах аз. — Какви хотели има около аерогарата?
Тя изреди списък от имена. Горе-долу същите както около всяка друга аерогара. Избрах първото. После й разказах какво бе станало с момчетата от Флорида. Преди седмица сигурно би ме арестувала за това. Изобщо не би се поколебала да ме тикне на топло. Но сега реагира съвсем различно. Онези четирима, нагазили в нейния дом с гумени галоши, бяха променили представите й за много неща. Тя само кимна и се усмихна с мрачно задоволство.
— Двама по-малко. Браво, Ричър. Те ли бяха?
— За снощи ли питаш? Не. Те са външни хора. Не можем да ги броим в десетката на Хъбъл. Обикновени наемници.
— Биваше ли ги поне? — запита тя.
Свих рамене. Неопределено поклатих ръка.
— Не особено. Поне в случая.
После й разказах какво съм открил в багажника на буика. Тя отново потръпна.
— Значи той е от десетимата? Спайви.
Поклатих глава.
— Не. Не си го представям между тях. И той е бил външен помощник. Никой не би взел такъв плужек за нещо повече.
Тя кимна. Отворих бентлито и извадих пистолета от жабката. Нямаше да се побере в джоба ми. Върнах го пак в архиварската кутия, при патроните. Роскоу я сложи в багажника на шевролета си. Извадих и торбата с изцапани дрехи. Заключих бентлито и го оставих на паркинга.
— Пак ще се обадя на Моли — казах аз. — Прекалено дълбоко нагазих. Трябва ми най-обща информация. Много неща не разбирам.
В участъка беше спокойно, тъй че позвъних от кабинета. Моли вдигна още на втория сигнал.
— Можеш ли да говориш? — запитах аз.
Тя помоли да изчакам и я чух да затворя вратата.
— Още е рано, Джак. До утре нищо не мога да измъкна.
— Трябва ми най-обща информация — казах аз. — Трябва да разбера с какви международни афери се е занимавал Джо. Да знам какво става тук, след като уж всичко се върши в чужбина.
Усетих я как размишлява откъде да започне.
— Добре, най-обща информация. Според мен Джо предполагаше, че цялата дейност се контролира от Щатите. Много е трудно за обясняване, но ще се опитам. Фалшивите пари се печатат в чужбина и най-важното е, че повечето от тях си остават зад граница. Само една малка част пристига в страната, което не представлява сериозен проблем, но, естествено, бихме искали да сложим край на това. Навън обаче нещата са съвсем различни. Знаеш ли колко пари има в Щатите, Джак?
Спомних си какво бях чул от банкера.
— Сто и трийсет милиарда долара.
— Точно така. Но в чужбина има точно два пъти повече. Факт. Хора по цял свят стискат двеста и шейсет милиарда американски долари в брой. На влогове нейде в Лондон, Рим, Берлин, Москва, натъпкани по дюшеци из цяла Южна Америка и Източна Европа, скрити под паркета или зад мазилката, в банки, туристически агенции, навсякъде. И защо?
— Не знам — казах аз.
— Защото доларът е най-сигурната валута в света. Хората вярват в него. Искат го. И, естествено, правителството е безкрайно доволно.
— Вдига им самочувствието, нали?
Чух я как прехвърля телефона в другата ръка.
— Не е въпрос на самочувствие. Просто бизнес. Помисли малко, Джак. Ако в нечие чекмедже в Букурещ лежи банкнота от сто долара, значи някой някога е дал за нея част от националния си капитал. Значи нашето правителство е продало срещу сто долара късче обикновена хартия, намацана със зелено и черно мастило. Добра сделка. И тъй като валутата ни е стабилна, най-вероятно банкнотата ще лежи в Букурещ още дълги години. Съединените щати няма скоро да върнат получения капитал. Докато хората вярват в долара, няма как да загубим.