— И какъв е проблемът?
— Трудно е за обясняване — каза Моли. — Въпрос на вяра и доверие. Едва ли не метафизика. Ако на външния пазар нахлуе вълна от фалшиви долари, това само по себе си няма значение. Но ако хората на тия пазари разберат, става лошо. Защото се стряскат. Губят вяра. Губят доверие. Вече не искат долари. Решават да си тъпчат дюшеците с японски йени или германски марки. А от долара да се отърват. На практика правителството ще бъде принудено за броени дни да изплати външен заем от двеста и шейсет милиарда долара. За броени дни. А това е невъзможно, Джак.
— Лоша работа — казах аз.
— Това е положението. А проблемите са далеч. Всички фалшиви пари се печатат в чужбина и пак там се разпространяват. Така е логично. Фабриките са скрити в някоя далечна страна, където не можем да ги достигнем, а фалшификатите се пробутват на чужденци, които са съвсем доволни, стига хартийката поне малко да прилича на долар. Само най-качествените фалшификати стигат до Щатите.
— Колко са?
Тя замълча и усетих как свива рамене. После въздъхна с подвити устни.
— Не са много. По някой и друг милиард от време на време.
— Някой и друг милиард? На това ли му викаш малко?
— Капка в морето — рече тя. — От макроикономическа гледна точка. В сравнение с мащабите на икономиката, искам да кажа.
— И какво точно вършим по този въпрос? — запитах аз.
— Две неща. Първо, Джо се бъхтеше като луд, за да сложи край. По очевидни причини. Второ, всички тук се правим на балами и се преструваме, че няма такава работа. За да поддържаме вярата.
Кимнах. Вече виждах известен смисъл в стремежа им да пазят тайна.
— Добре. Ами ако се обадя в министерството да попитам какво става?
— Ще отричаме — каза тя. — Ама, моля ви се, ще речем, какво е туй фалшификатор?
Минах през безмълвния участък и отидох в колата при Роскоу. Казах й да кара към Уорбъртън. Когато стигнахме до горичката, вече беше съвсем притъмняло. Луната грееше само колкото да различим дърветата. Побутнах Роскоу да спре. Целунах я и излязох. Заръчах да ме чака в хотела. Потупах покрива на шевролета, после й направих знак да потегли. Тя направи завой и бавно подкара назад.
Тръгнах направо през горичката. Не исках да оставям следи по пътя. Торбата с дрехи ми пречеше. Непрекъснато се закачаше из храсталака. Най-сетне стигнах до буика. Стоеше си непокътнат. Наоколо беше тихо. Отключих и седнах зад волана. Подкарах към пътя. Задният мост непрекъснато стържеше по издатините. Нищо чудно. В багажника трябва да имаше около двеста и петдесет килограма.
Добрах се до пътя и подкарах на изток към Маргрейв. Но не завих наляво по областното шосе, а се отправих на север. Стигнах до магистралата. Отминах складовете и се влях в потока коли за Атланта. Не карах нито бавно, нито бързо. Не исках да бия на очи. Кафявият буик беше съвсем безличен. Незабележим. И такъв исках да си остане.
След един час пътните знаци ме насочиха към аерогарата. Намерих паркинга. Взех си билетче от автоматичната бариера и влязох навътре. Паркингът беше огромен. Идеално място. Намерих свободна площ към средата, на около сто метра от на близкия вход. Избърсах волана и таблото. Излязох с торбата. Заключих буика и си тръгнах.
След минута се озърнах през рамо. Сам не познах къде съм зарязал колата. Къде е най-лесно да скриеш автомобил? На паркинга. Все едно песъчинка на плажа. Буикът можеше да остане с месеци. Никой нямаше да му обърне внимание.
Върнах се към бариерата. В първото срещнато кошче изхвърлих торбата с дрехите. На второто се отървах от билета за паркинга. Изчаках да мине транспортният микробус и се отправих към терминалите за отпътуване. Влязох и потърсих тоалетните. Омотах в книжна кърпа ключовете от буика и ги хвърлих при боклука. После прекосих чакалнята и отново излязох във влажната нощ. Качих се в микробуса на хотела и след малко вече пътувах към срещата с Роскоу.
Заварих я да ме чака в ярко осветеното фоайе. Наех стая и платих в брой. С една от трофейните банкноти. Изкачихме се с асансьора. Стаята беше унила и мрачна, но сравнително просторна. С изглед към аерогарата. На прозорците имаше три слоя стъкло заради шума от самолетите. Въздухът беше застоял.
— Първо да хапнем нещо — казах аз.