— Как ти се струва мястото? — запита Роскоу. Беше съвсем бодра и делова.
— Не знам — казах аз. — Апартаментите са за продан. Изглеждат скъпи. Може ли шофьор да си позволи такова нещо?
— Едва ли. Сигурно струват колкото моята къща, а аз не бих се справила с вноските, ако не получавах помощи от общината. При все че печеля повече от който и да било шофьор.
— Добре. Значи допускаме, че и Шърман е получавал нещо като помощи, нали така? Иначе не би могъл да си позволи такова жилище.
— В никакъв случай — кимна тя. — Но какви помощи?
— Такива, заради които убиват — казах аз.
Къщата на Шърман беше към края. Вероятно от най-първите. Старецът от бедняшкия квартал каза, че синът му се преселил преди две години. Да, така изглеждаше. Тази първа сграда трябва да бе на около две години. Заобиколихме по мостчета и алеи около градинки с цветни лехи. Стигнахме до пътека, водеща към вратата на Шърман Столър. Пътеката беше от плочи, наслагани с разстояние помежду им сред добре поддържаната трева. Караше ни да стъпваме неестествено. Аз трябваше да свия крачка, а Роскоу прескачаше от плоча на плоча. Спряхме пред входа. Синя врата. Без блясък. Старомодна боя.
— Ще й кажем ли? — запитах аз.
— Няма как да не й кажем — отвърна Роскоу. — Трябва да знае.
Почуках на входа. Изчаках. Почуках отново. Чух как отвътре скръцна врата. Някой идваше. Вратата се отвори. Пред нас застана жена. Трябва да бе на около трийсет, но изглеждаше по-стара. Ниска, изнервена, уморена. Приятно закръглена блондинка. Стоеше на прага и ни гледаше.
— Ние сме полицейски служители, госпожо — каза Роскоу. — Търсим дома на Шърман Столър.
За момент настана тишина.
— Е, май сте го намерили — рече жената.
Отново тишина. Не помръдвахме. После жената се завъртя и тръгна назад по коридорчето. Спогледахме се. Роскоу тръгна след нея. Аз последвах Роскоу. Затворих входната врата.
Жената ни въведе в хола. Беше доста широк. Скъпи мебели и килими. Голям телевизор. Нито музикална уредба, нито книги. Всичко изглеждаше някак претупано. Сякаш някой е попрелистил каталога с десет хиляди долара в джоба. Едно от тези, едно от тези, две от онези. И на другата сутрин всичко се е изръсило от камиона.
— Вие ли сте мисис Столър? — любезно запита Роскоу.
— В общи линии — рече жената. — Не точно мисис, но разликата е съвсем незначителна.
— Джуди ли се казвате? — запитах аз.
Тя кимна. Продължи така още малко. Мислеше напрегнато.
— Мъртъв е, нали?
Не отговорих. Не ме бива за тия неща. Тук трябваше да се намеси Роскоу. Но и тя не отговаряше.
— Мъртъв е, нали? — повтори Джуди малко по-високо.
— Да — каза Роскоу. — Много съжалявам.
Джуди кимна замислено и хвърли поглед из грозната стая. Не казвахме нищо. Просто стояхме. Джуди седна и ни махна да сторим същото. Настанихме се на креслата. Поотделно, като върхове на триъгълник.
— Трябва да ви зададем няколко въпроса — каза Роскоу. Беше се привела напред и гледаше русата жена. — Може ли?
Джуди кимна. Като че не осъзнаваше какво става.
— Откога се познавахте с Шърман? — запита Роскоу.
— От около четири години — каза Джуди. — Преди това живеех във Флорида, там се срещнахме. Преди четири години дойдох при него. Оттогава живея тук.
— Какво работеше Шърман?
Джуди безпомощно сви рамене.
— Беше шофьор на камион. Работеше по някакъв голям договор. Дългосрочен, нали разбирате. Най-напред купихме къщичка. И родителите му се нанесоха. Доста време живяхме заедно. После ние се преселихме тук. Старците останаха в другата къща. Три години Шърман изкарваше добри пари. Беше зает непрекъснато. Преди около година изведнъж всичко свърши. Оттогава почти не е работил. Най-много да хване някой курс от време на време.
— И двете къщи ли са ваши? — запита Роскоу.
— Нищо не е мое, по дяволите — каза Джуди. — Къщите бяха на Шърман. Да, и двете.
— Значи добре е печелил през първите три години? — рече Роскоу.
Джуди я изгледа втренчено.
— Печелил? Събудете се, за бога. Той беше крадец. Обираше някого.
— Сигурна ли сте? — намесих се аз.
Джуди завъртя поглед към мен. Все едно, че се прицелваше с гранатомет.
— Не трябва кой знае колко ум, за да се сетиш. За три години плати в брой две къщи, обзавеждане, коли, бог знае още какво. А този квартал не е от евтините. Тук живеят адвокати, лекари и тъй нататък. И пак му останаха пари, за да кара без работа от миналия септември досега. Ако го е постигнал с една гола заплата, значи аз пък съм първата дама, нали?
Изгледа ни предизвикателно. От самото начало бе подозирала какво става. И какво ще се случи накрая. Предизвикваше ни да кажем, че няма правото да го осъжда.