Джуди пак ни изгледа сърдито.
— Не си правете труда. Няма да ходя на погребението. Не му бях жена, тъй че сега не съм и вдовица. Ще гледам да забравя, че сме се познавали. Нищо добро не видях от него.
Стоеше и ни гледаше. Изнизахме се по коридорчето към външната врата. Тръгнахме по неудобната пътека. Държахме се за ръце.
— Какво има? — запитах аз. — Какво видя на снимката?
Роскоу крачеше бързо.
— Чакай малко. Ще ти покажа в колата.
19
Седнахме в шевролета и тя щракна лампичката. Измъкна снимката от джоба си. Приведе се и я наклони така, че светлината да пада върху гланцовата повърхност. Вгледа се. После ми я подаде.
— Виж до ръба. Отляво.
На снимката Шърман Столър стоеше пред жълт камион. Зад него Пол Хъбъл гледаше настрани. Двамата и камионът запълваха цялата снимка, само най-долу се виждаше ивица черен асфалт. И част от терена отляво. Всичко беше съвсем размазано, но все пак различих ръба на сребриста метална сграда. Високо дърво зад нея. Част от врата. Голяма, индустриална врата, вдигната нагоре. Рамката беше тъмночервена. Някакво синтетично покритие. Отчасти за красота, отчасти за предпазване от корозия. Врата на нещо като склад. Вътре беше тъмно.
— Това е складът на Клайнър — каза Роскоу. — До отклонението.
— Сигурна ли си?
— Познавам дървото.
Пак се вгледах. Дървото беше особено. Овъглено от едната страна. Вероятно от мълния.
— Това е складът на Клайнър — повтори тя. — Сигурна съм.
После включи радиотелефона и взе снимката. Свърза се с пътното управление в Атланта и продиктува номера на камиона от снимката. Зачака, потропвайки с пръст по волана. От слушалката долетя отговор. Тя изключи и се обърна към мен.
— Камионът принадлежи на „Клайнър Индъстрис“. Регистриран е от адвокатската фирма на Закарайъс Перес в Джаксънвил, Флорида.
Кимнах. Тя също. Приятелите на Шърман Столър. Същите, които преди две години го бяха измъкнали от участъка в Джаксънвил за петдесет и две минути.
— Добре — каза Роскоу. — Дай да обобщим. Хъбъл, Столър, разследването на Джо. В складовете на Клайнър печатат фалшиви пари, нали?
Поклатих глава.
— Бъркаш. Никой не печата пари в Щатите. Всичко става в чужбина. Моли Бет Гордън го каза, а тя няма да дрънка празни приказки. Джо сложил край на тия неща. А каквото и да е вършил Столър, според Джуди излиза, че е престанал преди година. Финли каза, че преди година Джо се заел с нещо ново. Горе-долу по времето, когато Хъбъл е уволнил Столър.
Роскоу се замисли. Сви рамене.
— Пак опираме до Моли. Ще ни трябват копия от файловете на Джо.
— Или до Пикар — казах аз. — Ако открием хотелската стая на Джо, може да намерим оригиналната разпечатка. Въпросът е кой ще изпревари — Моли или Пикар.
Роскоу изключи лампата. Подкара обратно към аерогарата. Аз седях до нея и се прозявах. Усещах, че почва да се стяга. Вече нямаше задачи. Нямаше с какво да се разсейва. Сега трябваше да посрещне тихите, страшни часове на нощта. Първата вечер след снощи. Перспективата не я радваше.
— В теб ли е пистолетът, Ричър? — запита тя.
Извъртях се и я погледнах.
— В багажника е. Не помниш ли, ти остави кутията там.
— Вземи го, моля те. Така ще ми е по-спокойно.
Сънливо се усмихнах в сумрака. Прозях се.
— И на мен. Страшен пищов е.
После пак замълчахме. Роскоу спря на паркинга пред хотела. Излязохме от колата и се разкършихме в тъмното. Отворих багажника. Взех кутията и затръшнах капака. Минахме през фоайето и се качихме в асансьора.
Още щом влязохме в стаята, Роскоу сложи лъскавия си служебен револвер на мокета до леглото. Аз заредих грамадния пистолет и го оставих от другата страна. Готов и под ключ. Залостихме вратата със стол. За успокоение на Роскоу.
Събудих се рано и полежах, мислейки за Джо. Сряда сутрин. Джо беше мъртъв от пет дни. Роскоу вече бе станала и се протягаше насред стаята. Правеше някакви йогийски упражнения. Беше се изкъпала и стоеше само по блуза. С гръб към мен. При всяко протягане блузата плъзваше нагоре. Изведнъж престанах да мисля за Джо.
— Роскоу — казах аз.
— Какво?
— Имаш най-вълшебното тяло на тая планета.
Тя се изкиска. Скочих върху нея. Нямаше как да се удържа. Тя ме побъркваше. По-точно кискането. То ме подлудяваше. Помъкнах я към леглото. И хотелът да паднеше в този момент, пак нямаше да усетим. Накрая останахме да лежим преплетени и изтощени. После Роскоу стана и пак отиде под душа. Облече се. Този път и с панталони. Ухили се, сякаш искаше да каже, че ми спестява бъдещи изкушения.
— Наистина ли го мислеше? — запита тя.