— Кое? — усмихнах се аз.
— Знаеш кое. Че съм имала хубаво тяло.
— Не съм казал, че имаш хубаво тяло — поправих я аз. — Виждал съм сума ти хубави тела. Казах, че имаш най-вълшебното тяло на тая планета.
Поръчах закуска в стаята. Махнах стола от вратата и зачаках да ни докарат количката. Дръпнах тежките завеси. Навън беше чудесно утро. Ярко есенно слънце и чисто синьо небе без нито едно облаче. В стаята бликна светлина. Открехнахме прозореца и насреща нахлу въздух, изпълнен с мириса и звуците на новия ден. Гледката бе впечатляваща — към аерогарата и града отвъд нея. Колите долу на паркинга лъщяха като бижута върху бежово кадифе. Самолетите тромаво се издигаха и отлитаха като тлъсти, високомерни птици. В центъра сградите се извисяваха право нагоре под слънчевите лъчи. Великолепно утро. Но това бе шестото утро, което брат ми никога нямаше да види.
Роскоу взе телефона и се свърза с Финли в Маргрейв. Разправи му за снимката на Хъбъл и Столър пред склада. После каза номера на стаята и заръча да ни позвъни, ако Моли се обади от Вашингтон. Или ако Пикар е узнал нещо повече за наетия понтиак. Смятах, че трябва да останем в Атланта, защото имаше вероятност Пикар да изпревари Моли и да открием хотела на Джо. Най-вероятно щеше да се окаже в града, може би дори около аерогарата. Нямаше смисъл да ходим до Маргрейв и пак да се връщаме. Решихме да чакаме. Дълго човърках вграденото радио в нощното шкафче. Най-сетне хванах що-годе прилична музика. Приличаше ми на нещо от старите албуми на „Кенд Хийт“. Живо, слънчево, тъкмо като за безделници в ясно утро.
Закуската дойде и незабавно я унищожихме. До троха. Палачинки, сладко, бекон. Кафе в голяма порцеланова кана. После се проснах на леглото. Скоро взе да не ме свърта на едно място. Имах чувството, че греша, като изчаквам. Май само си губехме времето. Усетих, че и Роскоу мисли същото. Тя подпря до огледалото снимката на Хъбъл и Столър пред камиона и се загледа в нея. Аз пък гледах телефона. Не звънеше. Разтъпкахме се из стаята. После се наведох и взех от пода пустинния орел. Подържах го. Плъзнах пръст по името върху дръжката. Погледнах Роскоу. Чудех се що за човек е купил този грамаден пистолет.
— Що за човек беше Грей? — запитах аз.
— Грей ли? Много старателен. Да му беше видял документацията. В участъка има негови досиета за двайсет и пет години. Всичко изпипано най-подробно. Добър детектив беше.
— А защо се обеси?
— Не знам — каза тя. — Така и не разбрах.
— Беше ли потиснат?
— Не особено. Всъщност винаги беше малко унил. Мрачен, нали разбираш. Навъсен човек. И отегчен. Беше добър детектив, а си прахосваше живота в Маргрейв. Но през февруари не изглеждаше по-зле от друг път. За мен беше ужасна изненада. Много се разстроих.
— Бяхте ли близки? — запитах аз.
Тя сви рамене.
— Да, бяхме. Много близки в известен смисъл. Нали разбираш, той беше суров човек, всъщност не се сближаваше с никого. Стар ерген, без роднини, вечно сам. А отгоре на всичко беше пълен въздържател, тъй че и една бира не ходеше да изпие. Тих, възпълен, небрежно облечен. Плешив, но с грамадна рошава брада. Много спокоен, надежден човек. Самотник. Но се сближихме, доколкото е възможно. Май мъничко ме харесваше.
— И не е казал нищо? Просто един ден си метнал въжето, така ли?
— Точно така. Бях потресена. И досега не разбирам.
— А защо държиш пистолета в бюрото си?
— Той ме помоли — каза Роскоу. — В неговото бюро нямаше място. Всичко беше пълно с папки. Просто веднъж попита дали може да скрие при мен кутията с пистолета. Било негово лично оръжие. Нямало да му го признаят за служебно заради калибъра. Говореше много тайнствено.
Пак оставих върху мокета оръжието на мъртвия детектив и в този момент телефонът раздра тишината. Втурнах се към нощното шкафче и грабнах слушалката. Чух гласа на Финли. Затаих дъх.
— Ричър, ти ли си? Пикар откри каквото ни трябваше. Изяснил е всичко около колата.
Поех си дъх и кимнах на Роскоу.
— Страхотен си, Финли. Какво знаем сега?
— Иди при Пикар. Той ще ти каже лично. Не ми се ще да обяснявам по телефона.
Затворих очи за миг и усетих прилив на енергия.
— Благодаря, Финли. Пак ще се чуем.
— Добре — каза той. — И да се пазите.
После затвори, а аз останах да се усмихвам със слушалката в ръка.
— Вече не се надявах да позвъни — разсмя се Роскоу. — Но осемнайсет часа май не е лош резултат дори за ФБР, нали?
Бюрото на ФБР в Атланта заемаше нова държавна сграда в центъра. Роскоу паркира отпред. От приемната позвъниха горе и казаха, че специалният агент Пикар ще слезе веднага. Изчакахме го във фоайето. Беше голямо, обзаведено с много старание, но въпреки всичко излъчваше мрачната атмосфера на учреждение. След три минути Пикар излезе от асансьора. Закрачи към нас. Сякаш изпълваше цялото фоайе. Кимна ми и протегна ръка на Роскоу.