— Финли много ми е разказвал за вас.
Мечешкият му глас тътнеше като гръмотевица. Роскоу кимна и се усмихна.
— Колата ли ви интересува? — запита Пикар. — Понтиак, взет под наем от Джо Ричър. В четвъртък вечер на аерогарата.
— Страхотно, Пикар — казах аз. — Имат ли представа къде може да е отседнал?
— Не само представа, приятелю — отвърна той. — Знаеха точното място. Колата е поръчана предварително. Доставили са я в хотела.
И каза къде. Хотелът беше само на километър от нашия.
— Благодаря, Пикар — рекох аз. — Много съм ти задължен.
— Няма защо, приятелю. Оттук нататък поемаш случая, нали?
Той се върна към асансьора, а ние подкарахме бясно на юг, към аерогарата. Роскоу изскочи на околовръстната магистрала и се вля в потока. На отсрещното платно се мярна черен пикап. Чисто нов. Завъртях се и го зърнах как изчезва зад колона от камиони. Черен. Чисто нов. Навярно съвпадение. По тия места най-много се търсят пикапи.
Влязохме в хотела, където според Пикар бе отседнал Джо преди шест дни. Роскоу измъкна значката си. Дежурната изтрака нещо на компютъра и каза, че стаята е 621, шести етаж в дъното. Управителят щял да ни посрещне горе. Изкачихме се с асансьора и тръгнахме по сенчест коридор. Спряхме пред стаята на Джо.
Управителят дойде почти веднага и отключи. Влязохме в стаята. Беше празна. Почистена и подредена. Чакаше следващия наемател.
— Ами багажът? — запитах аз. — Къде е?
— Изнесохме го в събота — каза управителят. — Той се нанесе в четвъртък, трябваше да освободи стаята до единайсет в петък сутринта. Обикновено изчакваме още ден и ако не дойдат, изнасяме всичко долу, в служебните помещения.
— Значи сега вещите му са прибрани някъде?
— Долу — повтори управителят. — Да знаете само какви неща има там. Хората забравят какво ли не.
— Може ли да погледнем? — запитах аз.
— Да, в подземието. Слезте по стълбището от фоайето. Няма да сбъркате.
Управителят се отдалечи. Ние с Роскоу се върнахме по коридора и слязохме с асансьора. Открихме служебното стълбище и се озовахме в подземието. Долу имаше огромна зала, претъпкана с чаршафи и кърпи. Кошници със сапуни и малки шампоанчета, каквито човек намира в хотелските бани. Камериерките сновяха насам-натам с колички. В остъклена кабинка близо до входа седеше някаква жена. Пристъпихме натам и почукахме на стъклото. Тя вдигна глава. Роскоу показа значката си.
— С какво мога да ви услужа? — попита жената.
— Стая шест-две-едно — каза Роскоу. — В събота сутринта сте изнесли багажа оттам. Тук ли е сега?
Отново затаих дъх.
— Шест-две-едно? — повтори жената. — Няма го вече. Човекът дойде.
Въздъхнах. Бяхме закъснели. От разочарование ми се зави свят.
— Кой дойде? — запитах аз. — Кога?
— Наемателят — обясни жената. — Тази сутрин някъде към девет, може би девет и половина.
— Каза ли си името?
Тя свали от лавицата до себе си някаква тетрадка и я прелисти. Облиза пръст и посочи един ред.
— Джо Ричър. Подписа се и взе багажа.
Обърна тетрадката и я побутна към нас. Срещу името беше надраскан нечетлив подпис.
— Как изглеждаше този Ричър? — запитах аз.
Жената сви рамене.
— Чужденец. Приличаше на латиноамериканец. Може би от Куба. Дребен, слаб, мургав, с приятна усмивка. Много любезно момче.
— Имате ли списък на вещите?
Тя плъзна пръст малко по-настрани. Там имаше тясна колонка, попълнена със ситен почерк. Чанта за дрехи, облекло — осем броя, тоалетна чантичка, обувки — четири броя. Най-отдолу беше записано: куфар — един брой.
Мълчаливо й обърнахме гръб и се изкачихме нагоре по стълбището. Излязохме в слънчевото утро. Денят вече не изглеждаше чак толкова хубав.
Стигнахме до колата. Облегнахме се на предния капак. Чудех се дали Джо е бил толкова хитър и предпазлив, че да стори онова, което бих сторил аз. Навярно да. Дълго беше живял сред хитри и предпазливи хора.
— Роскоу — казах аз. — Ако ти се измъкваше оттук с багажа на Джо, какво щеше да направиш?
Тя застина, както посягаше да отвори колата. Замисли се.
— Щях да задържа куфара. Да го отнеса където трябва. От другите вещи щях да се отърва.
— И аз бих сторил същото. А къде би се отървала от тях?
— Ами… на първото удобно място.
Между хотела и съседната сграда имаше асфалтирана служебна алея. Тя обикаляше отзад и пак се връщаше към улицата. Покрай нея бяха подредени контейнери за смет. Посочих нататък.