Кимнах. Върнах се до леглото и взех телефона. Потърсих Финли в Маргрейв. Бейкър ми каза, че вече си е тръгнал. Тогава набрах останалите номера от разпечатката. Номерът на У. Б. се оказа в Ню Джърси. Факултет по най-нова история към Принстънския университет. Затворих. Не виждах никаква връзка. Номерът на К. К. беше в Ню Йорк. Факултет по най-нова история към Колумбийския университет. Пак затворих. После потърсих Дж. С. в Ню Орлиънс. Още след първия сигнал деловит глас изрече:
— Петнайсети отдел, детективи.
— Детективи? — трепнах аз. — Това да не е полицейското управление в Ню Орлиънс?
— Петнайсети отдел — повтори гласът. — Какво ще обичате?
— Имате ли служител с инициалите Дж. С?
— Дж. С. ли? Цели трима. Кой точно ви трябва?
— Не знам. Познато ли ви е името Джо Ричър?
— Ама какво става, по дяволите? — раздразни се гласът. — Това да не ви е телевизионна викторина?
— Попитайте ги, моля ви — казах аз. — Питайте всеки от тримата дали познава Джо Ричър. Много ви моля. Ще се обадя по-късно.
В Ню Орлиънс дежурният от петнайсети отдел изръмжа и затвори. Погледнах Роскоу, свих рамене и върнах телефона на нощното шкафче.
— А сега ще чакаме Моли, нали? — каза тя.
Кимнах. Малко се тревожех за срещата с Моли. Щеше да е като среща с призрак, свързан с друг призрак.
Чакахме, седнали край масата до прозореца. Гледахме как слънцето отминава зенита. За да убием времето, прехвърляхме си разпечатката от ръка на ръка. Взрях се в заглавието. „Е унум плурибус“. От едното произлизат много. В тия три думи бе сбран целият Джо Ричър. Нещо важно, сведено до мъничка шега.
— Да вървим — каза Роскоу.
Имаше още време, но не ни свърташе на едно място. Събрахме си багажа. Слязохме с асансьора до фоайето и платихме телефонните разговори с парите на мъртвите. После се качихме в шевролета на Роскоу. Подкарахме към сектора за посрещачи. Не беше много лесно. Хотелите бяха планирани за хора, които пристигат от аерогарата или се готвят да потеглят нанякъде. Никой не бе помислил за маршрут като нашия.
— Не знаем как изглежда Моли — каза Роскоу.
— Но тя знае как изглеждам — отвърнах аз. — Приличам на Джо.
Аерогарата беше огромна. Обиколихме я почти цялата, додето се доберем до нашето място. Една от най-големите, които съм виждал. Изминахме няколко километра. Най-сетне открихме търсения терминал. Изтървахме отклонението за паркинга. Върнахме се назад и спряхме пред бариерата. Роскоу взе билетче и подкара навътре.
— Наляво — казах аз.
Паркингът беше претъпкан. Подадох глава навън и почнах да се оглеждам. Внезапно с крайчеца на окото си зърнах отдясно нещо черно.
— Надясно, надясно — подвикнах аз.
Стори ми се, че бях видял отдясно да преминава задницата на черен пикап. Чисто нов. Роскоу завъртя волана и навлязохме в съседния проход. Зърнах отсреща да просветват стопове на черен фон. Пикапът изчезна. Роскоу подкара напред и рязко зави.
Следващият проход бе пуст. Нищо не помръдваше. Само дълги редици автомобили блестяха под слънцето. В последващия бе същото. Никакво движение. Никакъв черен пикап. Обиколихме целия паркинг. Доста се позабавихме — пречеха ни насрещните коли. Но все пак прегледахме навсякъде. От черния пикап нямаше и следа.
Открихме обаче Финли. Той тъкмо бе излязъл от колата и тръгваше по диагонал към терминала. Продължихме заедно.
Терминалът бе пълен с народ. Огромен. Нисък, но безкрайно широк. И навсякъде хора. На таблото се премятаха обявления за пристигащите полети. Самолетът на „Делта“ от Вашингтон тъкмо кацаше. Тръгнахме към обявения сектор. Дотам май имаше цял километър. Вървяхме по дълъг коридор с каучуков под. В средата имаше подвижни ленти. Отдясно се редяха безконечни реклами за туристическите атракции на щата. Отляво имаше стъклена стена с бяла ивица на нивото на очите, за да не се блъскат хората в нея.
Оттатък преградата се простираха безброй врати. Пътниците идваха откъм самолетите и минаваха от другата страна на стъклото. Половината изчезваха настрани, към багажните отделения. После се връщаха да търсят в стъклената преграда изходи към централния коридор. Останалите носеха само ръчен багаж. Те отиваха право към изходите. Около всяка врата се тълпяха пристигащи и посрещани. Навлязохме в навалицата.
На всеки трийсет метра от вратите се изсипваха пътници. Насреща прииждаха приятели и познати. Двата потока се сблъскваха. Докато открием търсения изход, трябваше да се преборим с осем тълпи. Крачех направо, без да внимавам особено. Мъчеше ме тревога. Все си спомнях за черния пикап на паркинга.