Най-сетне достигнахме изхода. Минахме покрай вратата и застанахме до стъклото. Отсреща се виждаше част от пистата. Хората вече идваха. Гледах ги как се пръскат из залата и тръгват към багажното или към изхода. Около нас продължаваше да се лее поток от посрещачи. Избутваха ни и трябваше непрекъснато да пристъпваме напред, за да останем на място.
Отвъд стъклото хората наближаваха. Зърнах една жена, която би могла да се окаже Моли. Беше на около трийсет и пет години, облечена в скромен костюм, с куфарче и чанта. Поизпъчих се, за да ме познае, но тя изведнъж видя някого, размаха ръка, нададе беззвучен вик иззад стъклото и прати целувка към един мъж, застанал на десетина крачки от мен. Той взе да се пробива път към изхода.
След това ми се стори, че всяка жена зад стъклото може да бъде Моли. Имаше поне двайсет кандидатки. Блондинки, брюнетки, високи, ниски, хубавички, красавици. Все облечени делово, все с ръчен багаж, все крачещи с морната, целенасочена стъпка на служителки в труден ден. Оглеждах ги една по една. Идваха с прилива зад стъклото и едни гледаха право напред, други се озъртаха, търсейки съпрузи, любовници, шофьори, колеги. Излизаха и потъваха в навалицата.
Една от тях носеше в лявата си ръка малко, тумбесто куфарче от тъмночервена кожа, а с дясната влачеше чанта на колелца в същия цвят. Дребна, руса, развълнувана. Още щом се зададе откъм пистата, тя огледа тълпата зад стъклото. Очите й плъзнаха покрай мен. После рязко се върнаха. Гледаше точно мен. Спря. Отзад се струпаха хора. Избутаха я. Тя си проправи път към стъклото. Минах натам. Тя се взря в мен. Усмихна се. Поздравяваше брата на мъртвия си любим.
— Моли? — размърдах аз устни иззад стъклото.
Тя вдигна тежкото куфарче като трофей. Кимна към него. Усмихна се широко, победоносно. Отзад напираха. Тълпата я понесе към изхода. Тя се озърна да види дали ще я последвам. Тримата се устремихме напред.
Откъм Моли потокът вървеше към изхода. От нашата страна трябваше да се борим с течението. Разстоянието помежду ни бързо растеше. Навлязохме в плътна тълпа от студенти. Прехвърляха се за друг полет. Едри, охранени, нетърпеливи хлапета с много багаж. Отхвърлиха ни пет метра назад. Зад стъклото Моли продължаваше да се отдалечава. Видях как русата й коса изчезна в навалицата. Пробих си път настрани и скочих върху подвижната лента. Тя вървеше в обратна посока. Загубих още пет метра, преди да прескоча преградата.
Сега вече отивах в правилната посока, но лентата бе задръстена от неподвижна маса народ. Хората просто стояха и чакаха да стигнат където трябва. По трима в редица. Нямаше как да мина през тях. Скочих върху тясната преграда и опитах да тръгна по нея като въжеиграч. Загубих равновесие. Сгромолясах се настрани. Докато се изправя, бях изминал пет метра в обратна посока. Трескаво се огледах. През стъклото видях, че тълпата изтласква Моли към багажното. Роскоу и Финли бяха далеч зад мен. А аз бавно се движех в погрешна посока.
Не исках Моли да отива в багажното. Тя бе пристигнала спешно. С важни вести. Едва ли носеше куфар. Едва ли бе предала какъвто и да било багаж. Нямаше работа в багажното отделение. Наведох глава и се втурнах напред. Разблъсквах хората. Тичах срещу хода на лентата. Грапавата гума се закачаше в подметките ми. При всяко докосване губех време. Наоколо кънтяха възмутени викове. Не им обръщах внимание. Тичах през хората, събаряйки всичко живо по пътя си. Скочих от лентата и се врязах в тълпата около изхода.
Багажното беше ниска, просторна зала, осветена от мътни жълти лампи. Пробих си път нататък. Озъртах се непрекъснато. Никъде не видях Моли. Нямаше я. Залата гъмжеше от народ. Сигурно поне стотина пътници се бяха струпали около колелото. Лентата скърцаше, отрупана с багаж.
Отстрани имаше дълги редици колички. Хората чакаха на опашка, за да пуснат четвърт долар и да си вземат количка. После със звън и тракане навлизаха сред гъмжилото. Всеки блъскаше и натискаше.
Гмурнах се в тълпата. Задълбах, блъскайки с рамо. Търсех Моли. Бях я видял да влиза. Не бе излязла. Но я нямаше. Взирах се във всяко лице. Обиколих цялата зала. Сетне оставих потока да ме изнесе навън. Пробих си път към изхода. Роскоу чакаше там, вкопчена в рамката.
— Видя ли я? — запитах аз.
— Не — каза тя. — Финли пази в края на коридора. Аз чакам тук.
Хората отминаваха и ни блъскаха. После тълпата изведнъж взе да оредява. Почти всички пътници се бяха източили. Неколцина закъснели идваха към нас. Най-последна се зададе старица в инвалиден стол. Возеше я служител на авиолиниите. За момент той спря и заобиколи нещо, лежащо пред входа на багажното. Тъмночервена кожена чанта. Просната на една страна, с изпъната дръжка. От пет метра различих изящния златен монограм: М. Б. Г.