Вторият подход на Спиренца бил да зададе класическия въпрос. Кому е изгодно? Не след дълго разбрал. Текстилният магнат в Мисисипи изглеждал най-подходящ. Той имал изгода от смъртта и на осемте убити. Двама от тях го атакували професионално. Останалите шестима заплашвали да закрият завода му. Спиренца задълбал около него. Преобърнал всичко с главата надолу. Цяла година не го изпускал. Документите пред мен показваха колко се е старал. Викнал на помощ ФБР и данъчните служби. Преровили всички сметки до последния цент, та дано да открият необяснимо плащане в брой — хонорар за убиеца.
Търсили цяла година, но не открили нищо. Попътно минали покрай доста смрадливи подробности. Спиренца твърдо смятал, че онзи тип е убил жена си. Пребита до смърт — това било мнението му. След това фабрикантът пак се оженил и Спиренца пратил предупреждение до местния полицейски участък. Единственият му син бил психопат. Според Спиренца — по-лош и от баща си. Луд за връзване. Фабрикантът не давал и с пръст да пипнат сина му. Прикривал го. Подкупвал когото трябва. Момчето имало диагнози от десетина психиатрични болници.
Но накрая всичко се провалило. Бюрото на ФБР в Ню Орлиънс загубило интерес. Спиренца закрил следствието. И го забравил чак докато един стар детектив от затънтено градче в Джорджия му позвънил да поиска сведения за семейство Клайнър.
Финли затвори своята папка. Завъртя стола към мен.
— Фондацията „Клайнър“ е само фасада — каза той. — Пълна измама. Прикрива нещо съвсем различно. Тук го пише черно на бяло. Грей е разровил цялата работа. До дъно. Всяка година фондацията харчи четири милиона, а приходите й са нула. Кръгла нула.
Той измъкна от папката един лист. Приведе се. Подаде ми го. Беше нещо като финансов отчет за разходите на фондацията.
— Виждаш ли? Невероятно е. Всичко това го харчат.
Погледнах. Най-отдолу имаше огромна сума. Кимнах.
— Може и да е много повече. Тук съм вече от пет дни, нали? Преди това шест месеца обикалях из Щатите. Още по-рано съм бил къде ли не по света. Маргрейв е най-чистото, най-спретнатото, най-лъскавото градче, което някога съм виждал. Поддържат го по-добре от Пентагона и Белия дом. Повярвай ми, бил съм там. В Маргрейв всичко е чисто ново или идеално ремонтирано. Съвършено градче. Толкова съвършено, че чак страх да те хване. Това трябва да струва луди пари.
Финли кимна.
— При това Маргрейв е адски странно място — продължих аз. — По цял ден не се мярка жива душа. Никакъв живот. На практика в целия град няма търговска дейност. Никой не бърза за никъде. Никой не печели пари.
Той ме погледна с недоумение. Не схващаше.
— Помисли си — казах аз. — Да вземем например Ено. Чисто нова закусвалня. Лъскава, модерна. Само че няма клиенти. Бил съм там няколко пъти. Най-много да съм видял двама-трима клиенти. По-малко са и от сервитьорките. Как си плаща тогава сметките? Данъците? Ипотеката? И същото се отнася до всички други в града. Да си видял някога опашка в някой от магазините?
Финли се замисли. Поклати глава.
— Ами бръснарницата? — продължих аз. — Бях тук в неделя сутринта, после дойдох във вторник. Старецът казва, че междувременно не са имали клиенти. Нито един клиент за четирийсет и осем часа.
Изведнъж млъкнах. Спомних си какво още ми бе казал бръснарят. Онова съсухрено старче. Вече виждах нещата от нов ъгъл.
— Старият бръснар — казах аз. — Той спомена нещо. Беше толкова нелепо, че го помислих за луд. Питах го как се издържат без клиенти. Той рече, че карали и без клиенти, защото получавали пари от фондацията „Клайнър“. Попитах го колко. Хиляда долара, отговори той. Всички търговци получавали по толкова. Предположих, че става дума за нещо като целеви заем от хиляда долара на година, нали разбираш?
Финли кимна. Струваше му се съвсем нормално.
— Просто си бъбрехме — продължих аз. — Както става обикновено в бръснарницата. Рекох му нещо в смисъл, че да взимаш хиляда долара на година не е зле, но и не помага кой знае колко, нали така? И знаеш ли какво ми отговори?
Финли поклати глава и зачака. Напрегнах се да си припомня точните думи на стареца. Исках да видя дали ще им обърне толкова малко внимание, колкото и аз вчера.
— Говореше тъй, сякаш ми разкрива голяма тайна. Сякаш поема много голям риск. Говореше шепнешком. Рече, че не бивало да ми казва, но щял да го стори, защото познавам сестра му.
— Откъде познаваш сестра му? — изненада се Финли.
— Не я познавам — казах аз. — Просто се беше объркал. В неделя го разпитвах за онзи китарист, Блейк Слепеца, а той рече, че сестра му го познавала преди шейсет години. А после сигурно е запомнил, че се познавам със сестра му.