— И смяташ, че са фалшиви? Защо?
— Размърдай си мозъка. Клайнър има разходи, но откъде накъде ще използва истински пари? Бас държа, че е плащал на Хъбъл с фалшификати. И че е дал на онези юнаци пари от склада.
Финли вдигна двете стотачки пред очите си и пристъпи към витрината. Ние с Роскоу се приведохме отстрани.
— Сигурен ли си? — запита Роскоу. — На мен ми изглеждат съвсем истински.
— Фалшиви са — казах аз. — Не може да не са. Помисли малко. Фалшификаторите печатат стотачки. По-едрите банкноти се пласират трудно, по-дребните не си струват труда. А защо да харчат истински пари, когато им карат фалшивите с камиони?
Огледахме банкнотите най-внимателно. Взирахме се, опипвахме, разтривахме с пръсти, дори ги помирисахме. Финли отвори портфейла си и извади стотачка. Сравнихме трите банкноти. Прехвърлихме си ги от ръка на ръка. Не забелязахме никаква разлика.
— Ако наистина е така, значи здравата са ги изпипали — каза Финли. — Но инак звучи съвсем разумно. Вероятно цялата фондация „Клайнър“ се крепи върху фалшиви пари. Милиони годишно.
Той върна истинската стотачка в портфейла. Прибра фалшивите в джоба си и каза:
— Връщам се в управлението. Вие елате утре около пладне. Тийл ще е излязъл да обядва. Събираме се и почваме.
Двамата с Роскоу потеглихме за Мейкън, на осемдесет километра от Атланта. Исках да бъдем в движение. Това е основното правило при опасност — не стой на място. Избрахме един безличен мотел в югоизточните покрайнини. Колкото се може по-далеч от Маргрейв, тъй че целият град да ни отделя от враговете. Старият кмет Тийл ме бе посъветвал да си намеря мотел в Мейкън. Ето че излизаше прав.
Пуснахме си по един хладен душ и се проснахме на леглото. Унесохме се в неспокойна дрямка. Стаята беше задушна. Цяла нощ се мятахме насам-натам. На разсъмване станахме сънени и изморени. Четвъртък сутрин. Имах чувството, че изобщо не съм мигнал. Облякохме се пипнешком в полумрака. Роскоу си сложи униформата. Аз навлякох старите дрехи. Май пак трябваше да си купя нови. С парите от Клайнър.
— Какво ще правим сега? — запита Роскоу.
Не отговорих. Мислех за нещо друго.
— Ричър — настоя тя. — Какво ще правим сега?
— А какво направи Грей?
— Обеси се.
Помислих още малко, сетне запитах:
— Наистина ли?
Тишина.
— О, боже — възкликна Роскоу. — Да не би да се съмняваш?
— Може би. Дай да размислим. Ами ако се е сблъскал с някого? Ако са го спипали да се рови където не трябва?
— Значи смяташ, че са го убили? — тревожно запита тя.
— Може би — повторих аз. — Мисля, че те убиха Джо, Столър, Морисънови, Хъбъл и Моли Бет Гордън. Мисля, че се опитаха да убият нас двамата. Убиват всеки, който ги застраши. Така работи Клайнър.
Роскоу дълго мълча. Мислеше за стария си колега Грей — мрачен и търпелив детектив. Двайсет и пет години усърдна работа. Такъв човек може да бъде заплаха. Човек, който отделя цели трийсет и два дни, за да провери съмненията си. Роскоу вдигна глава.
— Сигурно е допуснал грешка.
Бавно кимнах.
— Убили са го. И са представили смъртта му за самоубийство.
— Не мога да повярвам — прошепна тя.
— Имаше ли аутопсия? — запитах аз.
— Мисля, че да.
— Тогава ще проверим. Трябва пак да поговорим с онзи доктор от Йелоу Спрингс.
— Но той би казал още тогава, нали? — запита тя. — Ако е имал съмнения, нямаше ли да ги сподели?
— И да е имал, казал е всичко на Морисън — възразих аз. — А Морисън си е затворил очите. Защото е знаел кои са убийците. Трябва лично да проверим.
Роскоу сви рамене.
— Бях на погребението му. Всички отидохме. Морисън изнесе слово пред църквата. Кметът Тийл също. Казаха, че бил добър полицай. От най-добрите. А всъщност са го убили.
Говореше развълнувано. Тя обичаше Маргрейв. Родът й се трудеше тук от векове. Корените й бяха враснали в това градче. Обичаше и работата си. Чувството, че е полезна с нещо. А сега излизаше, че цялата община е прогнила. Мръсна и покварена. Не община, а тресавище от мръсни пари и кръв. Седях и гледах как светът рухва около нея.
Потеглихме на север по пътя за Маргрейв. По някое време Роскоу отби към Йелоу Спрингс. Минахме по селските пътища и наближихме болницата. Мъчеше ме глад. Не бяхме закусвали. Не се препоръчва преди посещение в моргата. Завихме към болничния паркинг. Бавно пролазихме през гърбиците и заобиколихме централната сграда. Спряхме недалеч от вдигнатата метална врата.
Излязохме от колата. Разтъпкахме се и тръгнахме към канцеларията. Слънцето вече припичаше. Би било приятно да постоим на открито. Но ние се вмъкнахме вътре и тръгнахме да търсим доктора. Както винаги го открихме във вехтата канцелария. Седеше зад нащърбеното бюро. Все тъй уморен. Все със същата бяла престилка. Той ни погледна и кимна да влезем.