— Добро утро. С какво мога да ви помогна?
Седнахме на същите столчета. Гледах да съм настрани от факса. Предоставих думата на Роскоу. Така беше по-добре. Официално погледнато, нямах право да бъда тук.
— През февруари старшият детектив от нашето управление се самоуби — каза тя. — Помниш ли?
— Не се ли казваше Грей? — запита докторът.
Роскоу кимна. Той стана и отиде до канцеларския шкаф. Издърпа едно чекмедже. То заяждаше и излезе със скърцане. Докторът плъзна пръсти по папките.
— Февруари… Грей…
Извади една папка и се върна назад. Пусна я на бюрото. Тежко седна и отвори папката. Беше тънка. Вътре нямаше почти нищо.
— Грей — повтори докторът. — Да, помня го. Беше се обесил, нали? От трийсет години насам за пръв път си имахме работа с Маргрейв. Викнаха ме в дома му. Беше станало в гаража, нали? На една греда.
— Точно така — потвърди Роскоу и млъкна.
— Та, с какво мога да ви помогна?
— Имаше ли нещо нередно? — запита тя.
Докторът погледна папката. Прелисти я.
— Щом човек си слага въжето, винаги има нещо нередно.
— А нещо по-особено? — намесих се аз.
Докторът завъртя уморените си очи към мен.
— Подозрително, искаш да кажеш?
Почти се усмихваше както във вторник.
— Имаше ли нещо подозрително? — казах аз.
Той поклати глава.
— Не. Самоубийство чрез обесване. Никакви съмнения. Човекът стъпил на столче в гаража. Метнал си примката и скочил. Всичко съвпадаше. Местните хора разказаха как е стигнал дотам. Не забелязах нищо нередно.
— И как е стигнал дотам? — запита Роскоу.
Той завъртя поглед към нея. После се приведе над папката.
— Бил е потиснат. Доста отдавна. През фаталната вечер излязъл да пие заедно с шефа си — онзи Морисън, дето ни го докарахте. С тях бил и кметът, някой си Тийл. Тримата искали да удавят скръбта около провала на Грей с някакво следствие. Той се напил до припадък, та трябвало да го влачат. Отвели го у дома и си тръгнали. Вероятно е изпаднал в депресия. Отишъл в гаража и се обесил.
— Значи това е историята? — запита Роскоу.
— Морисън даде писмени показания — отвърна докторът. — Беше много разстроен. Нали разбирате, смяташе, че е трябвало да се погрижи, да остане при него или нещо такова.
— Не ти ли се стори странно? — настоя тя.
— Не познавах Грей. Тук работим с цяла дузина полицейски участъци. Дотогава само бях чувал за Маргрейв. Тихо местенце, нали? Поне доскоро. Но историята съвпадаше с повечето подобни случаи. Алкохолът сваля задръжките.
— Някакви следи по тялото? — запитах аз.
Докторът пак надзърна в папката. Вдигна глава.
— Трупът вонеше на уиски. Имаше пресни синини по ръцете. Вероятно от това, че са го влачили пиян по улиците. Не забелязах нищо странно.
— Направихте ли аутопсия? — запита Роскоу.
Докторът поклати глава.
— Не виждах смисъл. Делото беше закрито, а имахме много работа. Както казах, имаме си и други грижи, та не ни е до разни самоубийци. През февруари бяхме затънали до ушите. А и вашият Морисън не искаше да се вдига шум. Мисля, че ни прати бележка. Случаят бил деликатен. Не искали близките на Грей да узнаят, че го е сторил пиян. Така де, да запазят поне малко достойнство. Съгласих се. Не виждах нищо нередно, а ме чакаше работа, тъй че веднага дадох разрешение за кремиране.
Двамата с Роскоу се спогледахме. Докторът стана да прибере папката. Чекмеджето изскърца и хлътна на място.
— Нещо друго? — запита докторът. — Извинявайте, но съм зает.
Кимнахме и му благодарихме. После се изнизахме от тясната канцелария. Отново излязохме под топлото есенно слънце. Постояхме мълчаливо. Роскоу беше потисната. Току-що бе узнала как са убили стария й приятел.
— Съжалявам — казах аз.
— Историята вони от край до край — рече тя. — Не е било заради провал. Той няма нито едно провалено следствие. Не беше особено потиснат. И не пиеше. Капка не е близвал, откакто го помня. Значи не се е напил. Още повече с Морисън. Или с проклетия кмет. Просто не би го сторил. Мразеше ги. За нищо на света не би тръгнал по кръчмите с тях. И нямаше близки. Тъй че всички онези дрънканици за роднини и достойнство са си чиста лъжа. Убили са го, после са баламосали съдебния лекар, за да не рови много.
Седнах в колата и изчаках яростта й да прекипи. След малко тя млъкна. Размишляваше как са го направили.
— Мислиш ли, че са били Морисън и Тийл?
— Имало е и още някой — казах аз. — Трябва да са били трима. Според мен тримата са почукали на вратата му. Грей отваря и Тийл изважда пистолет. Другите двама го сграбчват за ръцете. Това обяснява синините. Вероятно Тийл е налял уиски в гърлото му или поне по дрехите. После отиват в гаража и го обесват.