— Кадоган там ли е?
— Не съм го виждал. — Сайърс се обърна с лице към него. — Изглеждаш напрегнат. Добре ли си?
— Екстра. — Легат вдигна чантата и му я показа. — Отскочих до вкъщи да си взема това — онова.
И той излезе, преди Сайърс да бе успял да го пита още нещо. Вече в кабинета си, отвори чантата и извади плика. Самият факт, че го бе внесъл в сградата, вече представляваше някакъв вид измяна, но да го открият у него си беше направо опасно. Трябваше да го предаде нагоре по веригата, да се отърве от него колкото бе възможно по-скоро.
Към десет без петнайсет той вече пресичаше Даунинг Стрийт, проправяйки си още по-настойчиво път през тълпите от зяпачи. Премина през голямата порта от ковано желязо отсреща през улицата и влезе в огромния правоъгълник от сгради на министерства. Във всяка от тях светеха лампи: Министерството на Задморските територии се падаше в долния ляв квадрант; Министерството на вътрешните работи в горния ляв. Министерството за Индия в горния десен, а непосредствено до него, по едно стълбище, се стигаше до Външното. Нощният портиер го позна и му кимна да влиза.
Коридорът беше грандиозен и внушителен, издържан във викторианския имперски стил, с онази показна помпозност, предназначена да внуши комплекс за малоценност у всеки, който не бе имал привилегията да се роди британски поданик. Кабинетът на постоянния заместник-министър беше на приземния етаж и гледаше с едните си прозорци към Даунинг Стрийт, а с другите — към Хорс Гардс Роуд. (Ако близостта беше критерий за власт, във Външното се гордееха, че техният министър бе в състояние да се озове срещу министър-председателя в Заседателната зала деветдесет секунди след като бъдеше призован.)
Госпожица Марчънт, дежурната старша секретарка, беше сама във външното помещение. Тя обикновено работеше на горния етаж за заместника на Кадоган — късогледия Орми Сарджънт, известен сред персонала като Къртицата.
Легат беше леко задъхан.
— Искам среща със сър Александър. Много е спешно.
— Боя се, че е твърде зает, за да се среща с когото и да било.
— Моля, кажете му, че е въпрос от първостепенна важност за нацията.
Подобно клише, както и джобният часовник на верижка, и старомодният тъмен костюм, изцяло подхождаше на характера му. Той застана насреща ѝ в леко разкрачена поза. Макар и задъхан, имаше вид на човек, който няма да се помръдне от мястото си, докато не получи онова, което желае. Госпожица Марчънт примигна изненадано, поколеба се, после стана и тихо почука на вратата. Той я чу да казва: „Господин Легат моли да го приемете“. И след кратка пауза: „Твърди, че било извънредно важно.“ Нова пауза, после: „Да, мисля, че трябва“. Отвътре ясно се чу недоволно ръмжене.
Тя се дръпна встрани и го пропусна да мине. Когато се изравни с нея, Легат я изгледа с такава благодарност, че тя се изчерви.
Огромните размери на стаята — само таванът беше поне шест метра висок — правеха сър Александър да изглежда още по-дребен. Беше седнал не зад бюрото си, а на заседателната маса. Повърхността ѝ беше почти изцяло покрита с разноцветни купчини хартия — бяла за протоколи от заседания и телеграми, синя за чернови, бледолилава за докладни, зелена за официални документи на кабинета; тук — там се виждаха и цели папки, завързани с розови ленти. Постоянният заместник- министър носеше рогови очила с кръгли стъкла, над които сега изгледа раздразнено Легат. — Да?
— Съжалявам, че ви безпокоя, но си казах, че трябва да видите това.
— О, боже! Сега пък какво има?
Кадоган се пресегна, взе от ръката му петте изписани на машина страници и хвърли поглед на най-горната…
A if Anordnung des Obersteri Befehlshabers der Wehrmacht.
Намръщи се, после отгърна направо на последната…
gez. ADOLF HITLER
Fiir die Richtigkeit der Abschrift:
ZEITZLER, Oberstleutnant des Generalstabs…
Легат не без задоволство го видя как облещи очи. Документът представляваше директива на Хитлер: война на два фронта, основно усилие на югоизток, стратегическа концентрация „Зелено“.
— Откъде, по дяволите, се сдоби с това нещо?
— Беше пуснато в пощенската ми кутия преди около трийсет минути.
— От кого?
— Не видях. Някакъв мъж с кола. Всъщност бяха двама.
— И нямаше бележка?
— Не.
Кадоган разчисти място на масата, сложи документа пред себе си и наведе над него непропорционално голямата си за дребния торс глава. Зачете го съсредоточено, притиснал юмруци в слепоочията си. Немският му беше добър; убийството на ерцхерцог Франц Фердинанд през 1914–а го бе заварило като началник на посолството във Виена.