Подчиних се. Не бях отдал почти двадесет години от живота си на размишления върху уроците от катеренето по колоната срещу почти нищо — не, с елегантна маршова походка, доколкото ми позволяваха подутият и гноясал палец на крака и полупарализираното ми рамо, аз прекосих улицата, качих се в поршето си и бавно потеглих с една ръка върху кормилото по Търговската улица, без да знам какво търся, нито дали от мен се очакваха подвизи, не, изпитвах, мисля, нещо като възбудата, която обхваща африканския ловец, когато е близо до едър дивеч.
Градът беше тих. Градът нямаше нищо общо с моето настроение. В центъра „Шхуната“ бе полупразна, а през прозорците на „Кофата с кръв“ видях само един играч на билярд, който обмисляше следващия си удар. Той изглеждаше така самотен, като келнера, когото Ван Гог бе нарисувал, изправен в средата на кафенето в Арл.
Завих надясно към Градския съвет и паркирах на отсрещната страна на улицата, където бе входът за полицейския участък на приземния етаж. Празната кола на Риджънси стоеше отпред, препречила друга кола при паркирането. Двигателят й работеше.
Тогава се появи съблазънта, недвусмислена като повелята да се покача на колоната. Тя ми внушаваше да изляза от колата си, да отида до неговата, да изключа двигателя, да взема ключовете му, да отворя багажника му и да погледна вътре — като говорим за творческо въображение, аз наистина видях мислено неговото мачете в багажника! — щях да го взема, да заключа багажника, да пъхна ключа в стартера, да запаля двигателя, да се махна от колата му, бавно да отида до поршето си и да напусна благополучно сцената, да, видях всичко това преди да се бе случило, и то така живо, както мислените ми пътувания до дупката, преди да потегля. Сега първата ми реакция беше — да, направи го! Втората беше — не бива.
Тогава разбрах онова, което никога преди не бях съзнавал: че у нас има не една, а две души, нашите баща и майка — в най-лошия случай! — нощта и денят, ако щете, не, това не е тълкувание на двойствеността ни, аз притежавах две души, които бяха като два коня в един впряг — неподходящи за него! — и когато едната кажеше „да“, другата казваше „не“, а клетият колар беше моя милост, който сега направи избора си: да, ще го направя, трябва да го направя. Не можех още веднъж да преживея поражението с колоната.
И така, слязох от колата си. За мое нещастие страничната улица беше безлюдна, като по този начин не ми предлагаше претекст да се забавя, и аз, накуцвайки пресилено (сякаш в очите на полицията един сакат би могъл да стори по-малко зло), пресякох улицата до колата му — сърцето ми биеше толкова мощно, че страхът ми преминаваше през стадия на световъртеж направо в делириума на опиянението. Давали ли са ви някога упойка с маска, за да видите как концентричните кръгове дълбаят мозъка ви, докато губите съзнание? Аз ги видях сега, когато извадих ключовете от колата му.
„О, здрасти, Риджънси — казах. — Надявам се, че нямаш нищо против. Искам да взема една щанга за гуми от багажника ти.“
„Нямам нищо против“ — отговори той, извади пистолета си и ме застреля.
И изчезна. Видението изчезна. С изтръпнали пръсти на краката и с разтреперана ръка пъхнах ключа в ключалката на багажника.
Неговото мачете беше вътре.
В този миг, когато сърцето ми се преметна — като котка по жица с високо напрежение и си помислих, че ще умра, аз усетих, че докосвам някаква забравена струна на ликуване и болка. Него го има. Това го има. Те са там. Беше потвърждение, че животът ни, който живеем с всичките си стремления и целия си разум, е само половината от нашия живот. Другата половина принадлежи на нещо друго.
Първият ми порив беше да побягна. Но вместо това изтръгнах неговото мачете от дъното на багажника — беше се залепило там! — хлопнах задния капак на полицейската патрулна кола, заставих се (това беше стъпката, която изискваше най-големи усилия в цялата серия) да вляза и да остана в неговата кола достатъчно дълго, за да запаля пак двигателя, и едва тогава имах възможност да прекося улицата до моята кола. След като вече потеглих, воланът на поршето вибрираше постоянно в здравата ми ръка и накрая се видях принуден да го уловя с двете. Пет пресечки след Брадфорд стрийт спрях за малко под една лампа и огледах мачетето. Беше цялото в засъхнала кръв от страната на острието, която не беше залепнала за гумената подложка в багажника. Всичките ми представи за Риджънси рухнаха. Никога не бих могъл да си го представя, че може да е толкова небрежен.