— Не знам — отговорих.
Продължавахме да вървим.
— Трябва да призная, че търсех колата ти — рече той. — Просто обикалях, докато видях поршето ти.
— Не мога да кажа, че от това се чувствам по-добре или по-зле — отвърнах. Може би се дължеше на болката, но се чувствах принуден да демонстрирам бодрост и духовитост като пациент, когото хирургът отвежда с количка към решаващия миг на операцията.
Вървяхме мълчаливо. Под нас водата навсякъде фосфоресцираше и аз потънах в размисъл за излъчващата светлина дейност на планктона, но не мога да кажа, че в главата ми се роди нова идея. Бяхме стигнали до най-голямата цепнатина по пътя ни и тъй като аз едва ли бях в състояние да я прескоча, наложи ми се да се придвижа по редицата по-ниски блокове откъм единия край на пукнатината, като при това движение лошо си одрах ръката върху полепналите раковини. Когато изругах, той изрази съчувствието си.
— Жестоко е да те заставям да биеш толкова път — каза, — но се налага.
Продължихме. Накрая вече успях да вляза в онзи ритъм на движение, който може да бъде безкраен, така че дори не забелязах кога сме стигнали до другия бряг на сушата, на километър и половина от мястото, откъдето бяхме тръгнали. Сега слязохме от вълнолома и тежко запристъпяхме по последната извивка на плажната ивица покрай залива. Краката ни замръзнаха да стъпваме по мокрия пясък, но там, където той бе сух, движенията ни бяха по-бавни. В тъмнината, защото сега луната се бе скрила зад облак, човек трябваше да внимава при всяка стъпка. Части от стари дървени корпуси на лодки, твърди като трупове и със сребрист блясък като светлината на самото умопомрачение, се срещаха на всяка крачка в пясъка. Чуваше се ясно плисъкът на отлива. Долавяхме всеки цвъртеж на късокрилите кюкавци, чието спокойствие нарушавахме, всеки шум на побягнал рак, всеки писък на полска мишка. Краката ни с хрущене премазваха обвивки на стриди и черупки на миди, празни раковини на молюски, рапани и скариди — колко различни звуци издава калцият, когато се троши? Всички изсъхнали ръждиви и саргасови водорасли пропукваха като черупки на фъстъци под краката ни, а ридаещият глас на пристанищната шамандура ни догонваше при бавното последно издихание на отлива.
Може би бяхме вървели половин час. Покрай водната ивица розови медузи и други мекотели се бяха проснали на лунната светлина като тлъсти жени на слънце, водораслите, наричани „косите на русалката“, се миеха във водите край брега. С цялото си същество се вживявах в мократа фосфоресцираща повърхност на ръба на отлива, сякаш последните светлинки на живота ми можеха да се прелеят в тези хладни отблясъци.
Най-сетне се добрахме до целта. Беше пясъчна ивица, с нищо неотличаваща се от всяка друга, и Уордли ме поведе през ниска дюна, през високата трева към една вдлъбнатина в пясъка. Ако човек приседнеше в нея, не би могъл да види залива. Опитах се да си втълпя, че се намирам сред пясъците на Адския град, но не можех да повярвам, че тук бяха свили гнездо призраците. Над нас беше само покровът на мрака. Ветровете сигурно брулеха сурово този преграждащ пътя им бряг. Призраците, помислих си, биха предпочели да се скупчат край навесите, които преди повече от век бяха пренесени по вода на Търговската улица.
— Тука ли е тялото на Пати? — попитах най-сетне аз.
Той кимна.
— Не можеш да разпознаеш къде съм ги погребал, нали?
— На тази светлина не.
— Дори на ярка слънчева светлина не би могъл.
— Ти как си запомнил точно къде са?
— По разположението им спрямо тези храсти — отговори той, като посочи няколко растения в периметъра на вдлъбнатината.
— Струва ми се доста неопределено.
— Виждаш ли онази обърната по гръб черупка на остроопашат рак?
Кимнах.
— Погледни по-внимателно. Пъхнал съм в нея камък, за да не се премести.
На тази светлина не можех наистина да видя камъка, но се престорих, че съм го различил.
— Пати Ларейн — каза Уордли — е погребана под тази черупка, Джесика на четири стъпки вдясно от нея, а Паяка на четири стъпки вляво. Студи е на още четири стъпки по-наляво.
„А избрал ли си място за мен?“ — щеше ми се да го попитам — екзалтацията ми на храбър пациент не би се задоволила с нещо по-слабо — но нямах вяра на гласа си. Усещах в гърлото си някаква предрезгавялост. Абсурдно звучи, но сега, намирайки се в такава близост до смъртта си, не изпитвах по-голям ужас, отколкото преди началния удар при първия ми футболен мач в гимназията. Ужасът бе определено по-малък, отколкото преди единствената ми среща в „Златните ръкавици“. Нима животът беше смазал сърцето ми така, че да изпитва само управляеми чувства? Или все още бях нащрек да му изтръгна пистолета?