След няколко минути той каза:
— Това е първият път, когато плача след последния ми ден в Ексетър.
— Наистина ли? — учудих се. — Аз понякога плача.
— Можеш да си го позволиш — каза той. — Имаш си своята мъжественост и можеш да се върнеш в нея. А аз в голяма степен съм се самосъздал.
Не коментирах думите му.
— Как се събрахте с Пати Ларейн? — попитах го.
— Тя ми написа писмо. Беше две години след развода ни. Имал съм всички основания да я мразя, пишеше ми тя в това писмо, но съм й липсвал. Рекох си: „Закъсала е с парите“. И хвърлих писмото.
— На Пати не й ли беше присъден голям дял след развода?
— Наложи й се да се задоволи с по-малко. Моите адвокати щяха да обжалват до смъртта й. Тя не можеше да си позволи да чака. Не ти ли е казала?
— Не сме разговаряли за финанси.
— Тя просто ти плащаше сметките?
— Аз исках да стана писател. Това бяха условията ми.
— Добре ли пишеше?
— Тя твърде много ми ангажираше мислите, за да успявам да пиша така добре, както се надявах.
— Може би ти си си всъщност барман — каза Уордли.
— Може би.
— И не знаеш нищо за нейното финансово положение?
— Да не искаш да кажеш, че е била фалирала?
— Тя нямаше добър инстинкт къде да влага пари. Беше си една твърде ограничена провинциалистка, за да се доверява на добрите съвети. Мисля, че е била започнала да стига до прозрението, че я очакват лоши икономически години.
— И затова ли е започнала да ти пише?
— Противях се, докато можех. След това й отговорих. Ти знаеше ли, че тя държеше и друга пощенска кутия в Труро? — попита ме Уордли.
— Нямах представа.
— Поддържахме кореспонденция. След известно време тя ми разкри какво я интересува. Искала да купи имението на Парамесидес. Мисля, че то й е напомняло всичко онова, което беше загубила в Тампа.
— И ти започна игра с желанието й?
— Аз исках да съсипя всичките четири камери на сърцето й. Естествено, че започнах да си играя с нея. В продължение на две години подхранвах надеждите й и след това ги сринах.
— А през цялото това време аз смятах, че съм виновен за нейните ужасни настроения.
— Суетността е твоят порок — каза Уордли, — не е моят. Аз постоянно си повтарях, че да се върна при нея е все едно да се върна при дявола. Но ми беше мъчно за нея. Все се надявах, че може наистина все още да я привличам. — Той потупа с ръка пясъка при краката си. — Това изненадва ли те?
— Тя никога не е казвала нищо хубаво за теб.
— Нито за теб. Най-неприятната черта в характера на Пати е, че тя не може да не злослови за всеки. Ако искаш да срещаш пълна липса на състрадание, всеки път ми намирай един добър християнин.
— Може би причината е, че в друго отношение тя правилно преценяваше хората.
— Естествено — съгласи се Уордли. Той се закашля от студа. — Знаеш ли, че аз добре я чуках?
— Не — отговорих. — Никога не ми е казвала.
— Е, така беше. Никоя лесбийка не би могла да я оправя по-добре. Имало е случаи, когато съм бил невероятно възбуден от нея.
— Какво стана, когато тя се появи в Тампа с Грийн Чекията?
— Беше ми все едно — каза той. — Рекох си, че е постъпила хитро. Ако се бе появила на прага ми сам-сама след всичките тези години, щях да бъда адски подозрителен. А така се позабавлявахме добре. Чекията се пусна и на двата пола. Правехме тройни изпълнения.
— Не те ли притесняваше да гледаш Пати с друг мъж?
— Винаги съм твърдял, че ако човек се интересува от сексуална наивност, трябва да се обърне към ирландците. Как би могло да ме притеснява? Докато аз бях в Пати, Чекията беше в мен. Ако не си изпитал тази сладка тръпчица, все едно че не си живял.
— Значи не те е притеснявало? — повторих аз. — А Пати винаги те е описвала като много ревнив.
— Това беше, защото се опитвах да бъда съпруг. Няма друг начин да се почувстваш по-уязвим. Но сега вече аз играех ролята на господин Широки пръсти. Толкова ми хареса, че накрая изпратих нарежданията си на Лоръл. Иди в Източните щати, скъпа госпожо, и направи оферта за имението на Парамесидес. Тя го направи. За съжаление, всичко доста се усложни заради лакомията й. Лони Пангборн ми се беше обадил по телефона и случайно спомена, че Оукуд се била върнала в Санта Барбара. Това не ми хареса. Тя би трябвало да урежда сделката с адвоката в Бостън. Така че ми се наложи да си блъскам ума дали тя не обикаля някои богати приятели в Калифорния, за да й помогнат сама да купи имението. По такъв начин тя наистина можеше да ме хване натясно. Ще призная, че вече исках това имение. Пати Ларейн имаше нужда от замък, в който да играе ролята на кралица, но аз исках да я поставя в положение, в което тя напълно да зависи от мен. Не е толкова необичайно, нали?