Говореше Риджънси. Той си припомняше не за друго, а за времето, когато някога е бил в отдела за борба с наркотиците в Чикаго, и разказваше на баща ми за някакъв свой много печен колега, чернокож полицай на име Ранди Рейгън.
— Не вярваш ли, че така се казваше? — чух Риджънси да пита баща ми. — Естествено, всички му викаха Рони Рейгън. Истинският Рейгън по онова време беше само губернатор на Калифорния, но всички бяха чували за него. Та така, станахме патрулна двойка с Рони Рейгън.
— Аз пък едно време имах един келнер, който работеше в бара ми, и той се казваше Хъмфри Хувър — започна баща ми. — Той имаше навика да казва: „Пребройте откраднатите солници и ги умножете по петстотин. Така ще получите оборота за една вечер“.
Двамата се разсмяха. Хъмфри Хувър! Ново изпълнение на баща ми. Той беше в състояние да накара човек като Риджънси цяла вечер да не стане от стола си. След това Алвин Лутър продължи своя разказ. Рони Рейгън, както се разбираше, бил подготвил една операция за залавяне на търговци на кокаин. Ала съучастникът му излязъл страхливец и го предал и когато Рони влязъл през вратата, в отплата за усилията му го посрещнал изстрел от рязана ловна пушка в лицето. Направили му операция, за да му закърпят разкъсаните части на лицето.
— Беше ми мъчно за това копеле — говореше Риджънси — и занесох в болницата едно кутре порода булдог. Но когато отидох в стаята му, лекарят беше вътре и му слагаше едно шибано пластмасово око.
— О, не! — възкликна баща ми.
— Да бе — повтори Риджънси, — едно шибано пластмасово око. Наложи се да изчакам, докато му го постави. И после останах сам с Рони и му изтърсих направо в леглото това кутре. В истинското му око се появи сълза. И ми вика Рони — клетото копеле — вика ми: „Да не изплаша кутрето?“. „Няма, викам му, то си те обича.“ Ами наистина си го обичаше, ако това да попикаеш всички одеяла е обич, обичаше си го.
„Според теб как изглеждам? — пита ме тогава Рони Рейгън. — Ама ще ми кажеш истината.“ — Клетото му копеле! И ухото му го нямаше.
„Ами — викам му, — нищо ти няма. Ти и преди не си бил орхидея.“
Двамата се разсмяха. Така щяха да продължават, една история, после друга, докато аз не пристигнех. Затова излязох от избата и се сблъсках с Маделин на предната врата. Тя се опитваше да събере самообладание, за да позвъни.
Не направих опит да я целуна. Щеше да бъде грешка.
Вместо това тя се вкопчи в мен и отпусна глава на рамото ми, докато треперенето й утихна.
— Извинявай. Много се забавих — каза тя. — Връщах се два пъти.
— Няма нищо.
— Донесох снимките — каза тя.
— Да отидем в колата ми. Там имам фенерче.
На светлината на фенерчето ме очакваше нова изненада. Снимките не бяха нито повече, нито по-малко неприлични от онези, които аз бях правил с моя „Полароид“, но жената на тях не беше Пати Ларейн. Ножицата беше отрязала от трупа главата на Джесика. Пак ги разгледах. Да, Маделин не би могла да установи разликата. Тялото на Джесика изглеждаше младо, а лицето й беше замъглено. Грешката беше нормална. Но тя хвърляше допълнителна светлина върху Алвин Лутър Риджънси. Едно беше да снимаш сливака на жена си или на гаджето си, но съвсем друго да склониш за това жена, която е била в леглото ти не повече от седмица. Това е то да си голям мъж, рекох си мрачно и се замислих дали да кажа на Маделин кой е позирал. Не ми се искаше обаче да я разстройвам допълнително и затова замълчах. Не можех да преценя дали въвеждането на още една жена в любовния живот на съпруга й ще намали наполовина срива в нея, или ще го удвои.
Тя пак се разтрепери. Взех решение да я вкарам в къщата.
— Трябва да влезем тихо — казах й. — Той е там.
— Тогава не мога да дойда.
— Той няма да разбере. Ще те заведа в моята стая и можеш да заключиш вратата.
— Но тази стая е била и нейна, нали?
— Ще те заведа в кабинета си.
Успяхме тихо да се изкачим в кабинета по стълбите. След като стигнахме до третия етаж, аз я отведох до един стол до прозореца.