— Мадън — рече той, — баща ти е цар.
— Ха-ха-ха — изсмя се баща ми, — човек ще рече, че чудесно се разбираме двамата.
— Дъги, ти си най-големият — заяви Риджънси. — Ако някой не е съгласен, аз ще го размажа. Ти какво ще речеш, Тим?
— Ами — отговорих аз, като обърнах чашата си, — ще река наздраве.
— Наздраве — повтори Риджънси и обърна своята чаша.
Замълчахме. После той рече:
— Разправях на баща ти. Имам нужда от дълга ваканция.
— Да не пием сега по случай уволнението ти?
— Давам си оставката — заяви той. — Този град ме кара да разкривам най-лошото у себе си.
— Не е трябвало да те назначават никога тук.
— Правилно.
— Във Флорида ти е мястото — казах. — В Маями.
— А на теб — запита Риджънси — кой ти пусна тази муха в гъза?
— Хорските езици — отговорих му, — всички в този град знаят, че ти си наркоченге.
Клепачите му се затвориха с усилие. Не искам да преувеличавам, но беше същото, като че той се опитва да преобърне матрак.
— Значи се забелязва, а? — попита той.
— Когато си наркоченге, придобиваш професионални черти — спокойно се обади баща ми. — Това не може да се скрие.
— Разправях им аз на тия вмирисани рибешки глави, които ме назначиха, че и на щатски гвардеец да се правя, нищо няма да стане, ама това беше капан. Португалците са глупави и големи инати във всичко, освен в едно. Не можеш да им сервираш такива лайна! Изпълняваш длъжността началник на полицията! — Ако имаше под ръка плювалник, той щеше да се изхрачи в него. — Да-а, махам се — заяви той, — но ти, Мадън, недей да викаш ура. — Той се оригна и рече „Извинявай“ на баща ми за грубата постъпка, след това стана навъсен. — Шефът ми е един бивш морски пехотинец — каза той. — Можете ли да си представите, една зелена барета йерархично да е под някакъв си морски пехотинец? Това е все едно да сложиш една пържола на огъня, а тиганът да е върху пържолата.
На баща ми това му се видя смешно. Може и да се беше разсмял, за да повдигне настроението на всички, но наистина му бе станало забавно.
— За едно съжалявам, Мадън — каза Риджънси, — че никога не седнахме да си поприказваме малко за нашите възгледи за живота. Щеше да ни е от полза да разберем какви лайна сме.
— Ама ти сега почти си се докарал дотам — казах аз.
— Никога. Ти знаеш ли аз колко мога да изпия? Кажи му, Дъги.
— Той твърди, че бил преполовил две пети от възможностите си — рече баща ми.
— Ако сложиш и едно ирландче в чашата ми, и него ще го погълна. Аз успявам да изгоря алкохола преди той да ми подейства.
— Доста нещо трябва да изгориш — казах аз.
— Възгледи за живота — рече той. — Ще ти дам един пример. Ти ме мислиш за едно недодялано, неграмотно копеле. Е, да, такъв съм и се гордея с това. А знаеш ли защо? Ченгето е човешко същество, родено тъпо и отгледано да бъде тъпо. Но то иска да бъде умно. А, знаеш ли защо? Такава е волята на Бога. Всеки път, когато едно тъпо копеле малко поумнее, това е удар за Дявола.
— Аз винаги съм смятал — казах, — че човек става ченге, за да се скрие от престъпната си склонност.
Тази реплика беше твърде гъзарска и нахакана за случая. Дадох си сметка за това, още щом я отроних от устните си.
— Да ти го начукам! — отговори Риджънси.
— Ей… — реагирах аз.
— Да ти го начукам. Аз се опитвам да ти говоря философски, а ти се заяждаш.
— Втори път го казваш — рекох аз и вдигнах пръст.
Той се готвеше пак да го каже и се спря. Устата на баща ми обаче остана здраво стисната. Не беше доволен от мен. Разбрах къде е неудобството, че той е тук. Риджънси не се раздвояваше като мен. Ако бях сам с Алвин, хич не би ми пукало, дори цяла нощ да повтаря: „Да ти го начукам!“.
— Каква е силата на една мръсна душа? — попита Риджънси.
— Кажи ми — помолих аз.
— Ти вярваш ли в кармата?
— Да — отговорих, — почти през цялото време.
— Аз също — каза той. Пресегна се и ми стисна ръката. За миг, стори ми се, той се поколеба дали да не ми строши пръстите, след което прояви милост и ме пусна. — Аз също — повтори. — Това е азиатска идея, но, дявол да го вземе, по време на война има кръстосано оплождане, нали? Трябва да има. През цялата тази сеч. Най-малкото, за да сложим две нови карти в тестето, нали?