Това беше съвсем вярно. От години почти не го бях виждал дори да я целува, а и когато го правеше, се държеше като скъперник, измъкващ единствения си дукат, който се готви да похарчи за цяла година. Бедната ми майка. Тя беше толкова нежна, че постоянно ме целуваше. (Когато той не гледаше.) Тя не искаше той да смята, че имам неприсъщи за мъж навици.
— Нито веднъж, Дъглас — повтори тя тогава, — ти изобщо не си ми казвал, че ме обичаш.
Една минута той не й отговори, но след това рече с ирландския си уличен глас — това беше обяснението му в любов:
— Ами нали съм тука бе, кво искаш?
Естествено сред приятелите си той се славеше с тези свои аскетически възгледи. По времето на докерството си бе придобил слава с още една легенда за това на колко жени се харесвал и какъв невероятен брой пъти можел да го прави за една нощ. Въпреки това мъжката му гордост беше, че никога не се чувствал длъжен да целува момичето. Господ знае само в каква хладилна камера на сърцето си го бе отгледала кльощавата ми баба ирландка! Той никога не целуваше. Веднъж, малко време след като ме бяха изгонили от Ексетър, отидох да пия с Дъги и най-старите му приятелчета и той стана жертва на подигравките им за тая работа с целуването. Приятелите му, вярно, не бяха целите в бръчки, със зъби, останали наполовина, и макар и да нямаха още шестдесет, понеже аз бях двайсетгодишен, ми се виждаха дъртаци, но, господи, колко мръсни им бяха мислите! Когато говореха, те се въргаляха целите в секса, като да им се беше полепил по гащите.
Баща ми по онова време не само че се беше развел с майка ми, но и в последвалото обичайно прахосничество беше останал и без бар. Живееше в стая под наем, сегиз-тогиз си хващаше по някое гадже, работеше на надница в една кръчма и често се срещаше със старите си приятели.
Старите му приятели до един, както скоро разбрах, си имаха някакво слабо място и правилата на играта бяха да бъзикаш старите си дружки на слабото им място. Едни се стискаха и за един долар, други имаха глупави навици, като постоянно да се хващат на бас, един винаги повръщаше, като се напиеше („Имам чувствителен стомах“ — оплакваше се той — „Да де, ама ние имаме чувствителни носове“ — отговаряха му те.), а баща ми редовно си го отнасяше заради целуването.
— Абе, Дъги — почваше го старият му приятел Хефърнън Динамита, — снощи бях с една деветнайсетгодишна, дето имаше най-сочната, най-пълничката и най-готината уста дето си я виждал. Как се целуваше само! Какъв влажен дъх имаше, като се усмихнеше лекичко! Имаш ли си представа какво нещо изпускаш, а?
— Да бе, Дъги — възкликваше друг, — що не опиташ? Зарежи ги тия! Млесни една целувчица на някое курве!
Баща ми седеше и си траеше. Това беше игра и той трябваше да търпи, ала тънките му устни не показваха, че му е приятно.
Франсис Фрелах, известен също като Франки Муфтата, и той тегли силен шут по топката:
— Миналата седмица ми падна една вдовичка със страхотен език — заразказва ни той. — Мушкаше ми го тоя език и в ушите, и в устата, чак гърлото ми облиза. Ако й бях дал, щеше да ми изсмуче ноздрите.
Като виждаха изписаното върху лицето на баща ми отвращение, те започваха да се смеят като момченца от църковен хор, пронизително и пискливо, ирландски тенори, които бъзикаха Дъги Мадън на слабото му място.
Той изтърпя всичко. Когато свършиха, поклати глава. Не обичаше да бъде занасян, когато аз съм там — това беше мерилото за падението му — и затова им рече:
— Смятам, че вие всичките сте едни лайнари. Никой от вас не е шибал поне от десет години. — Когато те се развикаха, доволни, че са го ядосали, той вдигна длан. — Ще ви обясня колко е полезно да се усъмнявате — каза той. — Да речем, че познавате едно-две момичета. И че те обичат да се целуват. Може дори и да ви го духат. Добре. Знае се, че тия работи стават. Само че се запитайте: курвето сега на мен ми обръща внимание, ама снощи чий парцал е барала? И къде й е била устата тогава? Запитайте се това, педеруги такива. Щото щом тя може да се целува с вас, значи може да яде и кучешки говна.