Нека да ви предупредя обаче, че сексуалният им живот с Паяка — никаква загадка за никого от приятелите им — беше гнусен дори за нас. Някъде в житейския си път Нисън беше наранил гърба си и сега имаше сериозно увреждане на един гръбначен прешлен. Всеки няколко месеца му се налагаше една-две седмици да лежи на пода, да пише там, да яде и да блудства. Мисля, че колкото по-зле беше гръбнакът му, толкова по-активно той се отдаваше на секс, в резултат на което болестта му още повече се влошаваше. Най-напред той беше смлял месото, после костите и накрая вътрешностите и карантиите на влечението им един към друг, сякаш през времетраенето на това затворничество на пода — може ли да се говори за гнета на времето! — той продължаваше да дърпа едничката останала му струна на банджото, докато или гръбнакът му се прекъсне и разсъдъкът му политне с писък в открития космос, или тя си пререже китките. Той имаше навика да записва на видеокасети как двамата блудстват. Вероятно ги беше показвал поне на дузина от нас. Тя седеше сред нас като монахиня, мълчалива, докато той демонстрираше своите техники на любовник с прекъснат прешлен. Състояха се главно в това, че Паяка лежеше по гръб, докато тя (а той се гордееше със слабото й костеливо тяло) правеше всякакви номера. Обикновено приключваха с това устата й да поеме ръчката му, а тялото му да завибрира като опашка на куче, докато той демонстрираше всичко пред видеокамерата, свършвайки накрая в един миг с един спазъм и нищо повече, последна нишчица на последното видимо семе у един човек, който по липса на друго развлечение дял ден е чукал. Беше ужасно да се наблюдава. Понякога той уринираше върху нея и това пак беше предназначено за нас, за да го гледаме на телевизионния екран. Беше си пуснал тъничък светлокестеняв мустак а ла Д’Артанян, който подръпваше като злодей, докато я поливаше с маркуча си. Можете да ме попитате защо съм наблюдавал и аз мога да ви обясня: знаех, че големите небесни сводове са отредени за ангелите, но на небето имаше и други пътища и подземни железници за злите духове и аз изпитвах усещането, че къщата на Нисън (макар че името на собственика беше нейното — Уайт, Бет Дитрик Уайт) е поредната гара по тази линия. Затова оставах да гледам, без да разбирам дали съм съучастник или съгледвач, докато, слава богу, болките в гърба му попреминаха през следващите месеци и той ни освободи от цялото това безумие на преплетени жици и късо съединение в чукането.
И, разбира се, за да компенсира, сега той описваше дълго и подробно как двамата с Бети се оправяли в леглото и ми натрапваше тези описания, а аз трябваше да ги чета, за да обсъждаме качествата им. Беше литературен семинар на най-висше ниво.
Бих могъл да го изтърпя този Паяк, това чудовище, с което деляхме подвига да сме се изкачвали на седем осми от височината на каменния фалос на най-високия паметник от нашия град до столицата Вашингтон, да, бих могъл, стига той да вярваше в Бога, или в Дявола, или и в единия, и в другия. Ако той беше една изтерзана душа, ако бе искал да убие Бога или ако беше целунал Дявола под опашката и сега му бе роб, бих могъл да се примиря с ереста, самозаблудата, вероломството, антиномианизма, арианизма, еманатизма, гностицизма, манихейството, дори с монофизитизма или катарството, но не и с този проклет атеист, който вярваше в духове, явяващи се в електронни потоци. Мисля, че теологическите му възгледи се изразяваха в следното: може някога да е имало Бог, но сега по една или друга причина той е изчезнал и ни е оставил една космическа магазия, из която да можем да вървим и да се блъскаме, да си тикаме пръстите в стоките, да се намираме във всички системи. Да, той беше в авангарда на церебралните същества.
През този ден, когато влязох във всекидневната им, вътре беше тъмно, бяха спуснали щорите. Паяка и още двама мъже, чиито лица в началото не можах да видя, наблюдаваха как „Патриотите“ се опитват да отбележат точка от десетярдовата линия. Трябва да беше неделя — белег колко откъснат се чувствах от всичко около мен. Дори не знаех това. През всяка друга ноемврийска неделя щях да съм подготвил след дълго обмисляне облозите си и щях да съм се разположил тука още за началния удар, защото, ще призная, без оглед на това колко мразех Нисън и как не бях свикнал да гледам с часове телевизия, дотолкова, доколкото това ми действаше като пълна промивка с доза соли — въпреки всичко, ако човек има такива намерения, няма друго такова място за гледане на телевизия като малката дневна на Нисън. Миризмата на нечисти чорапи и отдавна разлята бира се смесваше с по-финия мирис на видеоапаратурата — изгорели жици, пластмасови кутии. Можех да се почувствам като че ли съм в пещера на границата с бъдещата цивилизация — с новите церебрални пещерни хора в очакване на бъдещите хилядолетия. Макар неделните следобеди да биваха прекарвани в дълбокия, доста потискащ мир на пропиляваното време, все пак годишните времена щяха да отминават и щях да позная монотонната радост да наблюдавам „Патриотите“, „Селтикс“, „Бруинс“, а после, през април, „Ред Сокс“. През май атмосферата се променяше. Нашата зима свършваше, лятото не ни излизаше от ума и дневната на Нисън вече не изглеждаше толкова като пещера, колкото като непроветрена бърлога. Сега обаче бяхме в началото на зимния си сън. Ако есента не се бе оказала толкова необичайна за мен, можеше с удоволствие (и с някаква меланхолия) да съм донесъл шесторка бири или направо четвърт галон бърбън като мой дял в пещерата и да съм се пльоснал без повече да му мисля на някоя от двете му кушетки или трите му потрошени меки фотьойла (всичко това наблъскано в дневната, не по-голяма от три и половина на пет!), щях да съм протегнал ботушите си на килима му, за да се слея с всички цветове в стаята — стените, килима и мебелите, който бяха вече избелели, потъмнели и обезцветени от разлети течности, за да се прелеят с петната си в царящия наоколо безцветен цвят, който не беше нито пепелявосив, нито избеляло морав, нито убито зелен, нито бледокафяв, а бе една смесица от всичко това. Но кой го бе еня за цвета? Телевизионният екран беше нашият олтар на светлината и всички ние го гледахме, като някой понякога изсумтяваше или сръбваше от бирата.