— Тя какво каза?
— Каза, че няма да я послушаш. Аз й повярвах. Затова и не се обидих, когато ти пристигна тук преди две вечери насран. Помислих, че си пушил от твоята дрога. В твоята дрога има зъл дух. — Той произнесе думата „зъл“ така, сякаш злото беше жица за високо напрежение, която е паднала на земята и сега се гърчи в искри.
— А аз — попитах го — заради татуировката ли дойдох тук?
— Не — поклати яростно глава той. — Никой не знае, че умея да правя това. Работя за хора, които уважавам. — Харпо се загледа навъсено в мен. — Аз теб те уважавам — добави той, — защото си толкова мъжествен, че оправяш жена си. Красивите жени ме правят плах.
— Значи твърдиш — репликирах го аз, — че не съм дошъл тук за татуировка?
— Не — потвърди той. — Иначе щях да съм ти показал вратата.
— Ами тогава какво исках?
— Искаше да правим сеанс. Каза, че искаш да разбереш защо жена ти е изпаднала в истерия при миналия сеанс.
— И ти не пожела да ми помогнеш?
— Ами не — отговори той. — Не мога да си представя по-тежка нощ от онази.
— И значи каза не?
— Казах не. Тогава ти каза, че съм бил лъжец. И други ужасни работи. После видя комплекта. Иглите ми бяха на масата. Каза, че искаш татуировка. „Няма да си тръгна с празни ръце“ — така заяви.
— И ти се съгласи?
— В началото не. Казах ти, че трябва да се отнасяме с уважение към татуировките. Но ти продължи да ходиш до прозореца и да викаш: „Минутка само!“. Мислех, че говориш на няколко души, но би могло да е и на един човек. После се разплака.
— Ох, мамка му! — рекох аз.
— Заяви ми, че след като не мога да ти предложа сеанс, трябва да ти направя татуировка. „Дължа й го — викаше. — Аз постъпих несправедливо с нея. Трябва да нося нейното име.“ — Той поклати глава. — Разбирах те. Ти молеше някого за прошка. Затова ти казах, че ще го направя. А ти веднага отиде до прозореца и изкрещя: „Ще загубиш баса!“. Това ме подразни. Усъмних се в твоята искреност. Но ти очевидно не съзнаваше, че съм ядосан. Каза ми: „Татуирай името, което ти казах по време на сеанса в Труро“. „Кое име беше?“ — попитах. Ти си го знаеше, Тим.
— Не казах ли на сеанса, че искам да общувам с Мери Хардвуд, братовчедката на майка ми?
— Това каза за пред другите, но на мен ми прошепна: „Истинското име е Лоръл. Кажи им, че е Мери Хардвуд, но си мисли за Лоръл“.
— Така ли ти казах?
— Каза също: „Лоръл е мъртва. Искам да говоря с нея, но тя е мъртва“.
— Не може да съм казал това — заявих му сега, — защото се надявах да разбера къде е тя.
— Ако си смятал, че е жива, значи си се опитвал да извлечеш изгода от сеанса.
— Мисля, че да.
— Това може да е причина за бъркотията. — Той въздъхна заради човешката порочност. — Преди две вечери, тъкмо когато започвах татуировката ти, ти каза: „Не мога да се ебавам с теб, истинското име на момичето не е Лоръл. Името й е Маделин“. Това много ме обърка. Когато мушвам първата игла, аз се старая да държа връзка с околните сили. Това е първична защита за всичко. Ти ми наруши съсредоточаването. После, в следващата минута каза: „Промених решението си. Направи го Лоръл все пак“. Ти сам си обърка татуировката. Два пъти я обърка.
Мълчах, сякаш от уважение към думите му. Когато реших, че е минало достатъчно време, попитах:
— Друго какво казах?
— Нищо. Заспа. Когато свърших с татуировката, се събуди. Слезе долу, качи се в колата си и потегли.
— Ти дойде ли с мен?
— Не.
— Погледна ли през прозореца?
— Не погледнах. Но ми се струва, че с теб имаше хора. Защото след като излезе, вдигна голям шум. Стори ми се, че чух мъж и жена да се опитват да те усмирят. После всички заминахте с колата.
— И тримата в моето порше ли?
Харпо познаваше шумовете на двигателите.
— Само твоята кола беше там.
— Как могат да се съберат двама души в седалката до шофьора?
Той сви рамене.
Готвех се да си тръгвам, когато Харпо се обади:
— Момичето, което наричаш Лоръл, може още да е живо.
— Сигурен ли си?
— Имам усещането, че е още в Кейп Код. Наранена е, но не е мъртва.
— Е, ако вятърът го казва, шансът да си прав е шест към едно.
Навън беше тъмно и шосето за Провинстаун бе брулено от последните мъртви листа, които прелитаха над колата от единия край на гората към другия. Вятърът беше изпаднал в ярост, сякаш последната ми плоска шега с Харпо наистина го беше ядосала, и поривите му, които можеха да преобърнат платноходка, блъскаха колата отстрани.