Веднъж, преди две години, ходих на един друг сеанс. Един от приятелите на Харпо беше загинал при автомобилна катастрофа на това същото шосе и Харпо ме бе поканил заедно с двама мъже и две жени, които не познавах, и ние седяхме в слабо осветен кръг около малка масичка с тънки крака. Дланите ни бяха върху масата, разпънатите ни пръсти се докосваха. Тогава Харпо даде указанията си към масичката. Той й говореше така, сякаш нямаше съмнение, че гласът му ще бъде чут, и й нареди да се накланя на една страна и после пак да се спуска долу, като при това чуква по пода веднъж за „да“. Ако масичката искаше да каже „не“, трябваше да се повдигне и падне два пъти. Или — две почуквания.
— Разбираш ли ме? — бе попитал Харпо.
Масичката се изправи на два крака с такова подчинение, с което едно обучено куче изпълнява командата да служи. После тя чукна по пода. Оттук процедирахме ето така. Харпо разясни един прост шифър. Едно почукване щеше да бъде А, две Б и така нататък до тридесет почуквания за Я.
Тъй като искаше да се увери, че разговаря с приятеля си, който бе загинал през онази седмица преди сеанса, Харпо започна, като запита:
— Там ли си, Фред? — и масичката след кратка пауза чукна веднъж.
За да провери, Харпо попита:
— Коя е първата буква от името ти?
Масичката направи двадесет и едно почуквания, за да означи буквата „Ф“.
Продължихме. Сеансът се провеждаше пак през една ноемврийска нощ. Седяхме в малката мансарда на Харпо в Уелфлийт, без да ставаме от масата от девет вечерта до два сутринта и с изключение на Харпо никой от нас не се познаваше с никой от другите. Разполагахме с достатъчно време, за да забележим всяка възможност за измама. Въпреки това аз не видях такава. Коленете ни се виждаха, ръцете ни леко се подпираха на плота, съвсем леко и не бе възможно никой сам да бута масичката. Седяхме така наблизо, че човек не можеше да не установи физическо усилие у съседите си. Да, масичката почукваше в отговор на нашите въпроси така естествено, както може да се пресипва вода от една чаша в друга. Не изглеждаше да имаме работа с призраци. По-скоро беше досадно. Отнемаше много време всяка дума да се раздели на букви.
— Как е там — попита Харпо, — там, където си?
В отговор последваха четири почуквания. Получихме „Г“. Последва пауза и започна нова серия бавни почуквания, при което масичката се накланяше на два крака на не по-малко от трийсетина сантиметра от пода, но бавно, после се изправяше бавно като половинка от подвижен мост и после също така отмерено се спускаше за поредното почукване. Следващата серия продължи няколко минути с петнадесет почуквания. Сега имахме „О“. Което правеше ГО…
— Готино? — попита Харпо.
Масичката почука два пъти: „Не!“.
— Извинявай — рече Харпо. — Дай нататък.
Сега последваха седемнадесет почуквания. Имахме „Г“, „О“ и „Р“.
Едва когато бяхме стигнали до Г-О-Р-Е-Д, Харпо попита:
— Горе-долу? — и масичката му отговори с едно почукване.
— Фред, наистина ли си горе-долу? — попита Харпо.
И масичката пак се повдигна и пак се спусна. Доста приличаше на диалог с компютър.
Така продължихме пет часа и чухме някои общи приказки за новото положение на Фред от другата страна. Не получихме никаква информация, която би разклатила устоите на есхатологията или на кармата. Едва след два сутринта, когато се прибирах у дома с колата в подобен вятър, аз си дадох сметка, че една обикновена холова масичка бе съумявала напук на всичките закони на физиката да се надига и спуска стотици пъти, за да съобщи дума-две отвъд вододела, чиито граници вече не бях в състояние да очертая. Едва тогава, самичък на шосето, косата на тила ми настръхна и осъзнах, че съм присъствал на една свръхестествена и непонятна вечер. Онова, което я бе направило възможна, вероятно още бе във въздуха около мен. Бях сам с него на бруленото от вятъра шосе, недалече от глъбините на океана — о, не, никога не се бях чувствал така самотен през живота си. Страхопочитанието, което бях изпитал, докато всичко това ставаше, сега пак ме обзе тук, на пътя.
На следващия ден бях така апатичен обаче, сякаш черният ми дроб е бил размазан върху някоя циментова стена, и всъщност бях изпаднал в такава депресия, че не стъпих на друг сеанс — до оная нощ в Труро, когато започна нашето фиаско. Бях склонен да повярвам, че човек може да общува с мъртвите. Въпросът беше в това, че аз просто не можех да си позволя средствата, които това общуване изискваше.