Някои прекъсвания са твърде сериозни, за да нарушат хладнокръвието ви. Не е нужно на човек да му треперят крайниците, когато се изправя пред палача си. Аз дръпнах резето и широко разтворих вратата навътре.
В антрето влезе Риджънси. В първия миг, когато забелязах напрежението, изписано върху лицето му, и ярките пламъчета на гняв в очите му, аз си въобразих, че той е дошъл да ме арестува. Стоеше в антрето, взираше се в мебелите в дневната и поклащаше глава ту на едната, ту на другата страна, което продължи доста време, и накрая аз осъзнах, че той всъщност разкършва врата си, за да потисне изопнатите си нерви.
— Не съм дошъл да ме почерпиш някоя чашка, братле — най-сетне продума той.
— А, можеш да му удариш една.
— После. Най-напред да поговорим. — Той ме прониза с пламъчетата на разгневените си очи, след което изненадващо — защото не смятам, че друг път ме бе виждал да проявявам такава решителност — отклони поглед. Не можеше да знае за какво се бях подготвил в този миг.
— Ти — попитах го — работиш ли в неделни дни?
— Днес сигурно не си ходил до Усет Енд?
Поклатих глава.
— И не знаеш какво става?
— Не.
— Всички ченгета от града се бяха събрали в „Алеята на вдовицата“. До един. — Гледаше покрай мен. — Имаш ли нещо против да седна?
Имах. И нямах. Направих някакъв жест, за да покажа точно това.
Той седна.
— Виж какво, Мадън — започна, — знам, че водиш много интензивен живот, но може би ще си спомниш, че днес сутринта по телефона ти се е обадил Мъруин Фини?
— Собственикът на „Алеята на вдовицата“ ли?
— Ти постоянно се храниш там, а не му знаеш името, така ли?
— Ей — реагирах аз, — я не ми гледай в канчето.
— Добре — каза той, — а ти защо не седнеш?
— Защото се готвех да излизам.
— Фини за колата ли ти се е обаждал?
— Тя още ли е там?
— Казал си на Мъруин Фини — започна тогава Алвин Лутър, — че не можеш да си спомниш името на жената, която е била с Пангборн.
— Още не мога. Важно ли е?
— Вероятно не. Освен ако му е била съпруга.
— Мисля, че не беше.
— Е, добре. Ти си добър познавач на хората.
— Не съм чак толкова умен, за да разбера какво става сега.
— А, аз мога да ти кажа — рече той, — но не искам да ти въздействам. — Той пак ме погледна в очите. Каква ти е преценката за Пангборн?
— Адвокат във фирма. Умен. Тръгнал да пътува с една руса жена.
— Нещо сбъркано в него?
— Просто не ми беше приятен.
— Защо?
— Защото исках да отида някъде с Джесика, а той се пречкаше. — Млъкнах. Риджънси беше голямо ченге. От него се излъчваше натиск, и то постоянно. Човек рано или късно допускаше грешка. — О — рекох, — точно така се казваше. Дойде ми изневиделица. Джесика.
Той го записа.
— А второто й име?
— Още не мога да се сетя. Може и да не ми го е казвала.
— Какво представляваше?
— Светска дама. От хайлайфа на Южна Калифорния, бих рекъл. Не е от истинска класа. Просто пари.
— Но ти я хареса.
— Имах чувството, че ще се държи когато сме насаме като порнозвезда. — Казах му това, за да го шокирам. Успях, и то повече, отколкото бях очаквал.
— Аз не обичам порно историите — заяви той. — Не ходя на такива работи. И спокойно мога да изтребя пет или десет от тия порнозвезди впрочем.
— Точно това ми харесва в ограниченията, които предвижда законът. Като му сложиш униформа, един убиец вече не може да трепе хората.
Той вирна глава.
— Евтина философия на хипитата — каза.
— Ти не можеш да водиш спор — заявих аз. — Главата ти е пълна с минни полета.
— Може и така да е — смутено се съгласи той. — Нека се върнем на Пангборн. Би ли казал, че е неуравновесен?