— Не точно това. Изкушавам се да заявя, че изобщо не е неуравновесен.
— Недей.
— Защо?
— Той направи ли ти по някакъв начин впечатление на чистофайник?
— Може и да си мие ръцете, след като се е любил, но смятам, че не. Не бих го нарекъл чистофайник.
— Влюбен ли беше в Джесика?
— Бих казал, че тя му харесваше с това, което представляваше, и че малко му беше поомръзнала. Тя може би се бе оказала с прекалено много женски капризи за него.
— Значи не смяташ, че той е бил безумно влюбен в нея?
Готвех се да кажа: „Нямам такова впечатление“, но реших да го попитам:
— Какво имаш предвид под „безумно“?
— Бих казал — това, да обичаш някого до такава степен, че да не можеш да се владееш.
Някъде в мозъка ми се появи една подличка сметчица. Попитах го:
— Алвин, накъде биеш всъщност? Пангборн убил ли я е?
— Не знам — отговори Риджънси. — Никой не я е виждал.
— А къде е той?
— Мъруин Фини се обади днес следобед и помоли колата да бъде преместена от паркинга му. Но първо на първо тя си беше паркирана съвсем законно. Затова му казах, че ще трябва да залепим бележка на стъклото. Следобеда обикалях града и реших да й хвърля един поглед. Нещо не ми се струваше наред. Понякога виждаш някоя таратайка и разбираш, че нещо не е както трябва. Затова пробвах багажника. Не бе заключен. Вътре беше Пангборн.
— Убит?
— Интересно е, че питаш така — отбеляза Риджънси. — Не, приятелю, самоубийство.
— Как така?
— Напъхал се е в багажника и го е затворил. После се е мушнал под едно одеяло, тикнал си е пистолета в устата и е дръпнал спусъка.
— Хайде да пийнем — предложих.
— Бива.
Погледът ми беше безжизнен от ярост.
— Много странна работа — каза.
Не можех да направя нищо, за да си помогна. А. Л. Риджънси си имаше своите пълномощия.
— Сигурен ли си, че е самоубийство? — попитах, макар че не виждах с какво този въпрос може да ми е от полза.
Стана по-зле. Погледите ни се срещнаха с такава пълна липса на престореност, че беше осезаемо: двама души си спомняха една и съща гледка. Аз виждах кръвта по седалката за пътника в колата си.
Той помълча, преди да отговори:
— Няма съмнение, че е самоубийство. Следите от барут са по цялата му уста и небце. Освен ако някой преди това не го е бил упоил… — Риджънси извади бележника си и си записа няколко думи. — Само че аз не мога да си представя как можеш да натикаш пистолет в устата на някого, да го застреляш и след това пак да нагласиш тялото, без да се издадеш с изтеклата кръв. Кръвта, по начина, по който се е изляла по тялото и по пода, както и отстрани на багажника, съвсем логично говори за самоубийство. — Той поклати глава. — Обаче — добави — нямам високо мнение за твоята проницателност. Ти абсолютно погрешно преценяваш Пангборн.
— Аз определено не съм го смятал за самоубиец.
— Остави това. Той е един педераст дегенерат. Мадън, ти дори не се догаждаш кой всъщност е в килера.
Сега той се огледа из всекидневната, сякаш за да преброи вратите и да направи списък на мебелите. Никак не беше приятно да се види къщата с неговите очи. Повечето от мебелите бяха подбрани от Пати, а нейният вкус беше характерен с натруфеност и беше отражение на паричните възможности на Тампа Бийч — което ще рече, мебели в бяло и смесица от цветове по тапицерията, драпериите и килимчетата, купища цветя по тъканите, безброй столчета за бар с дебели възглавнички от изкуствена кожа: в розово, лимоновозелено, оранжево и слонова кост в будоара й и нейната гостна — доста захаросана окраска за Провинстаун през зимата. Дали ще добиете представа за моето състояние, ако призная, че през повечето време настроението ми никак не се повдигаше от разликата между цветната гама в дома на Нисън и в моя?
Риджънси оглеждаше нашите мебели. На устните му още димеше фразата „педераст дегенерат“.
Не можех да спра дотук.
— Защо си толкова сигурен, че Пангборн е бил хомосексуалист?
— Аз не бих го нарекъл така. Бих му казал гей. — Колко го дразнеше тази дума! — Би трябвало да го означават като „синдром на Капоши“. — Той извади от джоба си писмо. — Наричат се гейове, шляят се и системно сеят зараза. Те ще предизвикат мор.
— Добре, добре — рекох аз. — Ти си гледай твоите представи за мор, аз ще си гледам моите. — Той беше толкова упорит, че би ми доставило войнствено удоволствие да спорим: той за ядреното замърсяване, аз за херпеса. Само че не сега.