— Виж какво има в този плик — каза той. — Дали Пангборн е бил гей? Прочети го само!
— Сигурен ли си, че той го е написал?
— Сверих почерка с адресника му. Няма съмнение, че той го е писал. Преди около месец. Но не го е изпратил. Мисля, че е допуснал грешка, като го е препрочел. Това ти стига да си пъхнеш цевта в гърлото и да се гръмнеш.
— До кого е писал?
— Е, не ги ли знаеш педерастите. Те са си толкова близки, че не си дават труд да пишат имена. Просто така, интимничко да си побъбриш с някоя сродна душа. Само накрая могат да благоволят да споменат веднъж името. За да може цветенцето, което ще получи посланието, да разбере, че фъшкията е попаднала в правилната саксийка. — И той престана с това цвилене.
Прочетох писмото. Беше написано с ярко синьо-виолетово мастило, с решителен закръглен почерк.
Току-що се потопих в твоето томче със стихове. Съвсем слабо разбирам от истинското ценителство на поезията и класическата музика, но зная какво харесвам. Обичам симфониите да се изтръгват от срамните части. Обичам и Сибелиус, и Сарасате, и Сен-Санс, и всички „с“, съм, съм, съм техен поклонник, да. Разбирам, че харесвам твоите стихове, защото се блазня да ти отговоря и да те накарам да потръпнеш, трътльо. Зная, че ненавиждаш вулгарната страна в мен, но нека не забравяме, че Лони е едно гаменче, което трябваше да се понасили малко, за да се ожени за своята наследничка на верига от магазини. Кой ще донесе веригите?
Харесах твоето стихотворение „Изтощение“, защото то ме накара да споделя страданието ти. Ето те, стегнат като денк, нервен и угрижен както винаги, така ужасно затворен в себе си, да, ти все пак си лежал в затвора, докато аз бях във Виетнам и патрулирах в Китайско море. Знаеш ли какви са залезите там? Ти толкова красиво говориш за дъгата, която се явява пред очите ти след твоето „Изтощение“, но аз съм преживявал такива дъги. Колко живо твоите стихове ми припомнят наситените със секс месеци, в които стигах до изтощение в Сайгон, да, миличък, до ИЗТОЩЕНИЕ! Ти пишеш за своите тежки случаи, които те заобикалят, и казваш така на читателя: „Усещам как вътре в тях бушуват огньове, как светлината на разпалените пожари прониква през кожата им и стопля ледения въздух“. Да, малкият ми, но това не се отнася само до твоите тежки криминални случаи. Същите мисли са ме налягали и за мнозина моряци, които познавах. Сгрявал съм ръцете и лицето си край много огньове. Ти почти изпадаше в криза, лишавайки се от онова, което ти трябваше, но нали си благородник. Донякъде. Ала аз исках и го намирах. Прелъстявах поголовно, играех ролята на мъжка мръсница. Смучех като циркаджийско прасе от гигантското шише с дълго гумено зърно на биберон. Никакви кризи за Лони, мерси. Той е достатъчно умен, за да получи дължимото от обратната си страст.
Колко неща си изпуснал от живота край Китайското море. Аз помня още черноокия Кармен, който идваше до вратата на сглобяемата ламаринена барака край Дананг и подвикваше тихо: „Лони, миличък, хайде излез!“. Аз помня още високия, слаб рус момък от Бомонт, щата Тексас, който ми носеше писмата до жена си, тя се развеждаше с него и аз трябваше да чета поредното му послание, бях неговият ЦЕНЗОР, помня как той се навърташе покрай зоната за офицерския състав на здрачаване, приятно ми беше как все говореше за птицефермата си, докато аз не се пресегнах да го погаля, а той разтваряше ръце и крака и се отпускаше, любими мой, и не искаше да моли за нищо повече за птицефермата си до следващата вечер, когато пак започваше да се навърта край зоната за офицерския състав, и аз, който бях жаден, можех да удовлетворя неговата жажда. Спомням си и за красивия момък от Ипсиланти, който се казваше Томас, и за вкуса на напоено с любов шери по устните му, за красивите му очи, колко бе хрисим, какво нежно, съчинено неуверено, с лошата граматика на шестокласник сладко писмо ми бе написал той в деня, когато напуснах кораба, и как дойде до мостика, за да ми го предаде.
Или сигналистът от Марион, щата Илинойс, който ми изпрати първото си любовно предложение с флагчетата си, без да знае дали мога да издържа на голямата скорост, с която сигнализираше: „Хей, гълъбче, какво ще кажеш довечера да бъдем двамата на моя кораб?“. И отговора ми: „В колко часа, гълъбче?“. Още помня израза на изненада на лицето му. И разкошния му аромат — на пот и „Аква Велва“.
Към колко неща ме връщат твоите стихове. Бяха славни дни. Не се занимавах с адвокатски досиета. Нито с наследници от хайлайфа — не го приемай лично — на които да се подмазвам. Имаше само адмирали и матроси. Колко жалко, че никога не си познавал някой морски пехотинец. Или зелена барета. Те са зелени, любими, но не бързай да откриваш огън, преди да си зърнал розовото на срамните им части! Не съм имал свободното време да си спомням тези неща цяла вечност, но сега ще го правя. Твоите стихове ме връщат там. Спомням си за санитаря от централната болница, когото срещнах в „Синия слон“ на булевард „Сайгон“, а след това си спомням стаята, в която го заведох, в един полуразрушен хотел и какви разкошни струи се лееха от него, и как ме спря, за да може и сам да пийне малко, защото трябваше да утоли страхотната си жажда, след като сам толкова беше излял от себе си. Той беше поискал да види името ми, написано от вътрешната страна на шапката ми, за да се срещне пак с мен, но аз не давах, и му казах това. Тогава той навря носа ми в торбата си и неистовата миризма отново ме влуди.