— Много хубаво — казах. — Поздрави Маделин.
— Сайонара — сбогува се на японски Риджънси и си тръгна бързо.
Сега вече не можех да се реша да тръгна за гората край Труро. Не бях в състояние отново да си наложа такава съсредоточеност. В този час не можех. Мислите ми се отклоняваха от курса си като вятър в планините. Не знаех дали да мисля за Лони Пангборн, за Уордли, за Джесика или за Маделин. После ме налегна печал. Налегнаха ме най-печални мисли за жената, която бях обичал, за любовта, която си бе отишла, за това, че не е трябвало да стане така.
Седях потънал в мисли за Маделин. Може би след час се качих на горния етаж в кабинета си и отключих чекмеджето с архивни документи. Там, сред купчина стари ръкописи намерих страниците, които търсех, и ги препрочетох. Бяха написани преди почти дванадесет години — на двадесет и седем ли съм бил, когато съм ги писал? — и стилът ми беше до голяма степен този на самоуверения млад мъж, за какъвто се бях опитвал да мина тогава. Ако човек не е вече една цялостна личност, а само сбор от фрагменти, всеки със свой стил, актът на преглеждане на стари текстове, писани, когато той е бил със завършена самоличност (дори тя да е неистинска), може да възстанови за малко целостта му и наистина се получи така, докато препрочитах тези страници. Ала веднага след като приключих, пак се потопих в стари неволи. Защото бях направил грешката да покажа ръкописа на Маделин преди години и той бе помогнал за раздялата ни:
Най-сполучливото описание на котето, на което съм попадал, е в един разказ на Джон Ъпдайк със заглавие „Съпругата на съседа“:
„Всяко косъмче е скъпоценно, със своя индивидуалност и изпълнява определена роля в цялата премяна: руси до невидимост там, където се събират бедрото с корема, тъмни до мрак, където нежните устни търсят защита, обилни и червеникавокафяви като брада на лесничей под издутината на корема, тъмни и редки като тънките мустаци на някой Макиавели там, където перинеумът се прокрадва назад към ануса. Моето коте се променя в различните часове на деня и в зависимост от материята на бикините ми. То има своите сателити: причудливата линия косъмчета, която се изкачва към пъпа и се прелива в загара ми, кичурчетата вълна от вътрешната страна на бедрата ми, бледият мъх, който украсява цепката на задника ми. Кехлибар, абанос, кестеняво, доресто, канела, лешник, бежово, тютюнево, къна, бронз, платина, праскова, пепел, пламък, полска мишка — това са само някои от цветовете на моето коте.“
Това е едно красиво описание на един лес, което ви кара да размишлявате за тайнството на мащабите. Някой веднъж бе писал, че Сезан е променил възприятията ни за размерите така, че една бяла хавлиена кърпа върху масата да изглежда като синкавия сняг в планинските клисури, а изображението на част от кожата като пустинна долина. Интересна мисъл. След това аз винаги откривах у Сезан повече неща, така както и установих, че не бях видял истински едно коте, преди да бях чел Ъпдайк. Дори само за това Джон ще си остане един от любимите ми писатели.
Разправят, че Ъпдайк е бил някога художник и това може да се забележи в стила му. Никой не изследва така внимателно като него обектите външно, а той използва и прилагателните с повече благоразумие от всеки друг, който пише на английски език днес. Хемингуей беше казал да не ги използваме и беше прав. Прилагателното изразява мнението на автора за случващото се и само това. Ако аз напиша: „В залата влезе един силен мъж“, това означава само, че той е силен за мен. И ако не съм утвърдил образа си в съзнанието на читателя, може да се окажа единственият тип в кръчмата, на когото онзи приятел, който току-що е влязъл, е направил впечатление. По-добре е да се каже: „Влезе един мъж. Той носеше бастун и кой знае защо внезапно го строши на две като клонка“. Разбира се, да се разказва така отнема повече време. Затова прилагателните предлагат един бърз начин на писане от типа „ще ти кажа как да живееш“. Рекламата процъфтява благодарение на тях. „Свръхефикасен, безшумен, чувствителен, петостепенен лост за скоростите.“ Поставете двадесет прилагателни пред съществителното и никой няма да разбере, че описвате едно лайно. Прилагателните са траекторията на одисеята ви.
И така, нека подчертая мисълта си. Ъпдайк е един от малцината писатели, които могат да подсилят качеството на творбите си с прилагателните и да не злоупотребяват с тях. Той има рядък талант. И все пак ми е досаден. Дори неговото описание на котето. Спокойно би могъл да описва и едно дърво. (Кадифето на мъха в събрания чатал на клоните ми, оплетените водорасли в гънките на терасоподобната ми кора и т.н.) Поне веднъж бих искал той да ме въведе във вътрешностите на една пичка.