Вместо това се измъчвах със спомена за дългото завръщане с Маделин Фалкоу в Ню Йорк. Това бе много дълго завръщане. Ние се карахме и Маделин ми крещеше (което беше крайно нехарактерно за нея), когато вземах с твърде голяма скорост някои завои, а накрая — вината ми е, че се опитвах да се откажа от цигарите — изпуснах колата на един неочаквано остър завой. Колата беше някаква огромна талига — додж, буик или мъркюри, кой може да помни? Те всичките са като сюнгери на острите завои и ние със скърцане и скриптене се плъзгахме стотина метра, преди да се ударим в едно дърво.
Тялото ми беше в същото състояние като колата. Една част беше размазана, друга разтеглена и ужасен тропот като от влачещ се заглушител на ауспух кънтеше вътре в ушите ми. Навън бе тихо. Една такава полска тишина, когато възбудата на насекомите вибрира из нивите.
Маделин беше в по-тежко състояние. Тя не ми го каза, но аз научих, че матката й е била засегната. И действително на корема й имаше ужасен белег, когато излезе от болницата.
Изкарахме още една година заедно, като се отчуждавахме все повече през последвалите месеци. Започнахме да вземаме кокаин. Това запълваше бездната. После навикът стана траен и скалата на нашите отношения се пропука от наркотика и бездната зейна по-дълбока. Точно след като скъсахме, аз бях арестуван за продажба на кокаин.
А сега седях в кабинета си в своя дом в Провинстаун и пиех бърбъна, без да го разреждам. Дали тези болки от миналото в съчетание с малко бърбън не се оказаха успокоителното за трите дни на сътресения, шокове, обрати и пълно разстройство на всичко, което ми беше познато? Седях в креслото и започвах да усещам как сънят идва като благодат. Сподавеният шепот на отминалото нарастваше и ме заливаше, цветовете на всичко предишно ставаха по-ярки от тези на настоящето. Дали сънят беше вход към пещера?
В следващия миг бях изтръгнат от съня си. Какво можех да направя, когато дори най-елементарната ми метафора беше вход на пещера? Това съвсем не предполагаше мислите ми да избягат от дупката в гората край Труро.
Независимо от всичко продължих да си пийвам бърбън и няколко хода пак се очертаваха в съзнанието ми. Дали започвах да асимилирам мотивите за самоубийство на господин Пангборн? Защото сега не ми се струваше невъзможно, че Пангборн може да е бил маниакът, който го бе извършил. Писмото определено можеше да бъде изтълкувано като предчувствие за престъпление. „Ако някой се опита да ми отнеме моята русокоса красавица, ще убивам.“ Но кого? Новия любовник или красавицата?
Тази мисъл, която предлагаше работна хипотеза, се превърна, добавена към бърбъна, в необходимото ми успокоително и аз най-сетне заспах дълбоко, така разбит, сякаш все още играех нападател в голям периметър в отбора на Ексетър, който не успява да направи подаване, и потънах толкова дълбоко в съня, че гласовете от Адския град ги нямаше при мен, когато се събудих. Вместо това дойдох на себе си с ясния спомен, че преди три нощи — да, съвсем сигурно! — аз, Джесика и Лони бяхме излезли от „Алеята на вдовицата“ почти по едно и също време, те от ресторанта, аз от салона, и там, на паркинга, бяхме подновили — въпреки нежеланието на Пангборн и напълно по нейния вкус — нашия разговор и Джесика и аз се смяхме толкова много и така оживено, че бързо се взе решението да отидем до моя дом за една последна чашка.
Тогава започна спор за колата. С една кола ли да пътуваме, или с две? Джесика искаше с две коли — Лони в лимузината си под наем, а ние двамата в моето порше, но Лони можеше да си представи какво ще стане и нямаше желание да бъде излишният трети, затова реши въпроса, като се настани в седалката за пътника на поршето ми, при което се наложи тя да се настани у него и около него и успя да го направи, единствено като постави краката си в скута ми, а аз можех да сменям скоростите единствено маневрирайки с ръка между и край коленете й и под бедрата й, но всъщност до дома ми имаше едва три километра и нещо и когато пристигнахме там, започнахме дълъг разговор за цените на имотите в Провинстаун и защо струваше толкова много вехтата съборетина, която притежавахме с Пати, след като се състоеше само от два сандъка за сол и две пристройки, както и куличка, която сами си бяхме издигнали, за да имам кабинет на третия етаж, обаче, както им обясних, причината беше изгледът към морето. Изгледът ни към залива обхващаше трийсетина метра, като къщата ни беше разположена откъм по-дългата си страна успоредно на брега, нещо рядко срещано в нашия град. „Да — беше казала Джесика, — това е чудесно“ — и, кълна се, коленете й се бяха поразтворили още малко.