Не, не мога да твърдя дали това беше спомен или сън, защото макар да притежаваше пълната яснота на реална случка, логиката изглеждаше като присъща на театъра на съня, където се случват само такива абсурдни събития, които са прекалено драстични за деня. Това, което сега си спомням, е, че докато седяхме в моята дневна и пиехме, започнах сякаш да забелязвам дамското саше при всяко от движенията на Лони. Колкото повече той се напиваше, толкова по-малко изгледи имаше асоциацията на адвокатите да подкрепи мъжествената му фасада, и аз се събудих сега, на третата сутрин след като двамата бяха изчезнали, готов да се закълна в съда, че през онази нощ, когато гледах и нея, и него в дневната, получих изумителна ерекция — една от малкото, които човек си спомня с необикновена гордост — и така безапелационно оцених своето своеобразно отличие, че сметнах за крайно важно да си отворя ципа без заобиколки в зародиша на дългата и безкрайно — трябва да го отбележа — тежка тишина. Да, извадих си го и го наперих пред тях, сякаш бях на шест годинки или пък някой щастлив перко и ги запитах: „Кой от вас ще го духа пръв?“ — един водещ до катаклизми въпрос, защото по-скоро цялата вечер, не моят фалос, можеше да бъде определено издухана от взрива, но ако този спомен е верен, тя стана от мястото си, коленичи пред мен и наведе русата си глава в скута ми и червените си устни върху члена ми, а Лони издаде някакъв звук в смесен израз на щастие и истинска болка.
След това, изглежда, и тримата пак се бяхме настанили в моето порше и се бяхме отправили на налудничаво пътешествие до Уелфлийт. Спрях веднъж колата в гората, малко преди да стигнем къщата на Харпо и правих секс с нея върху предния калник, да, да, защото сега, сутринта, когато се събудих на фотьойла в кабинета си на третия етаж, припомняйки си всичко, още усещах притискането на стените на влагалището й към колосалната ми ерекция. Как ми се искаше да я шибам! По дяволите Пати Ларейн! Двамата с Джесика сякаш бяхме конструирани в някаква божествена работилница, всички части бяха съвместими, органите ни бяха неотделими, а къде му беше мястото на Лони, освен да ни наблюдава! Той плачеше, доколкото си спомням, но аз никога не съм се чувствал по-голям скот. Неговата мъка ми действаше като кръвта, изпълваща тъканите при ерекция. Такова беше състоянието на чувствата ми почти четири седмици след като съпругата ми ме беше зарязала.
След това тримата пак се заприказвахме в колата. Той заяви, че трябва да остане сам с нея, трябвало да й говори — бих ли им позволил да поговорят? В името на благоприличието, ще им позволя ли да поговорят?
„Да — отговорих аз, — но след това трябва да направим спиритически сеанс.“ Защо и аз не знаех. „Обзалагам се — бях продължил, — че тя пак ще остане с мен, след като разговаряте.“ Спомням си също, че се изкачих по стълбите на Харпо, а също и татуировката, да, Харпо си тананикаше, докато мушеше иглите, а славното му, размазано от удари лице имаше изражение като на шивачка; и после — не, не можех да си спомня да сме спирали в горите край Труро, за да им показвам градинката с марихуана, но сигурно го бяхме направили, да, сега не можех да си представя как бих могъл да пропусна да го направя.
Какво се беше случило след това? Дали я бях оставил сама с него? Колко малко от равносметката ми при събуждането днес сутринта беше отделено на любовта и колко много на егоизма! Сега се надявах, че съм я бил оставил с него и че главата беше нейната — такава беше верността ми към голямата й котарана под въздействието на марихуаната — да, нейната глава желаех да намеря в дупката. Защото ако това там беше тя — а сега бях вече убеден, че трябва да бе Джесика — ами че тогава можех да открия и други улики. Ако той я беше убил в някоя мотелска стая и беше докарал трупа й (или може би само главата й?) до моята плантация, по песъчливата алея трябваше още да има следи от автомобилни гуми. Можех да отида до неговата кола, където и да бе прибрана сега, и да проверя гумите, да, най-сетне мислех като копой; всичко това, както скоро си дадох сметка, беше гимнастика на ума, която да застави психиката ми да се издигне до нивото на високата отвесна стена на страха ми, за да се почувствам достатъчно силен, да, да издържа психически дотолкова, че да мога втори път да извърша пътешествието в ума си, за да го извърша за първи път реално. И тъй, събуждайки се на фотьойла в осем сутринта, освежен от всички възбуждащи плътски действия на Джесика, аз трансформирах повишения здрав адреналин на всяка сладострастна помисъл във воля да се измъкна от тресавището си. И това ми отне целия този ден — цялата сутрин и целия следобед. Макар да не исках да се връщам там в мрака, бях длъжен. Цели часове през този ден волята ми беше инертна и аз седях в креслото си или се разхождах по брега при отлива и се измъчвах така, сякаш пак ми се налагаше да се изкатеря на колоната. До вечерта обаче успях да се заставя да стигна до онзи момент, до който бях стигнал, когато Риджънси бе почукал на вратата ми преди почти двадесет и четири часа, и тъй, качих се на поршето си, да, пак, въпреки че ми мина мисълта, че Пангборн е могъл, след като е ликвидирал Джесика, да отиде при моята кола и да е наплескал предната седалка с остатъка от кръвта й — как бих могъл изобщо да докажа това? — и потеглих към гората, спрях там, извървях пеш пътеката и със сърце, което блъскаше като таран, връхлитащ портите на катедралата, с лееща се като от извори с вечна вода пот от лицето ми, аз поех дълбоко мокрия нощен въздух на Труро, отместих камъка, бръкнах с ръка и не извадих абсолютно нищо. Нямам думи да ви опиша как претърсвах. Лъчът на фенерчето ми едва не издълба дупка в пръстта, но след като измъкнах войнишкото сандъче, друго нямаше. Това бе всичко там вътре. Главата беше изчезнала. Беше останало само сандъчето с бурканчетата марихуана в него. Побягнах от гората, преди духовете, които се събират по това време да успеят да ме обкръжат.