Пета глава
Когато излязох на шосето, паниката ми вече беше преминала. След като толкова пиянски нощи ме бяха докарвали през толкова тежки сутрини съвсем близо до такива унижения (почти нищо да не си спомням за това, което съм направил), сега имах усещането, че след онази вечер в „Алеята на вдовицата“ паметта ми — при цялата ми обърканост — не беше изключвала. Ако това беше така, тогава не аз бях извадил русокосата глава от дупката. Някой друг се беше забъркал и го беше направил. Изглеждаше дори напълно вероятно и че убийството не е било мое дело.
Но, естествено, нима можех да се закълна, че всяка нощ съм стоял в леглото си? От друга страна пък никой никога не ме е обвинявал, че ходя насън. Подобно шумоленето на брега, което се появява, когато приливът започне (ако имате уши да го чуете), така и сега някаква увереност започна да се връща в мен, някакво упование, ако може да се нарече така, че не бях изгубил напълно късмета си (точно от рода на вечната вяра, която връща човек към масата за игра на зарове).
В моя случай това беше парадирането с това да вярвам, че мога да се прибера у дома, да остана умерено трезв и да заспя. И наистина го направих, което ме порази на сутринта като едно своего рода малко чудо. Нека да кажа обаче, че си легнах с определена цел. Да обмисля (в най-дълбоките покои на съня) дали да се опитам да видя Маделин, или не. Охотата, с която се хвърлих в леглото, и здравият ми сън бяха потвърждение на тази цел.
На сутринта нямах никакви колебания. На този двадесет и осми ден от заминаването на Пати щях да отида да се срещна с Маделин. Всичко останало можеше да почака. Закусих и почистих паничката на кучето, при което забелязах, че страхът му към мен сега беше заместен с огромна студенина. През седмицата се бе държало на разстояние. Но преди да си бях позволил да се размисля за отдръпването му от приятелството ни, с което рискувах да променя настроението си, взех указателя на Кейп Код и намерих номера на Алвин Лутър Риджънси в градчето Барнстейбъл.
Беше девет часът, подходящо време да се обадя. Риджънси вероятно вече беше изминал осемдесетте километра до Провинстаун, или ако не бе успял, бе на път още.
А и не грешах. Обади се Маделин. Разбрах, че е сама.
— Ало — каза тя.
Да, беше сама. Гласът й беше ясен. Когато в стаята при нея имаше друг човек, тя никога не можеше да скрие, че се разсейва.
Изчаках, сякаш да подготвя събитието. После казах:
— Разбрах, че ми изпращаш поздрави.
— Тим.
— Да, Тим се обажда.
— Мъжът на моя живот — каза тя. Каза го с лека ирония, която отдавна не бях чувал. По същия начин би могла да каже и: „Ти не беше ли оня, с когото веднъж се видяхме набързо?“. Да, в гласа й имаше такива отгласи.
— Как си? — попитах я.
— Добре съм — отговори тя, — но не си спомням да съм ти пращала поздрави.
— Според достоверен източник си го направила.
— Да, ти си Тим — рече тя, — о, господи! — Сякаш едва сега при повторението го осъзнаваше. Да, Тим, на телефона, след толкова години. — Не, миличък — заяви тя, — не съм ти пращала поздрави.