— Чувам, че си се омъжила.
— Да.
И двамата замълчахме. В един миг изпитах усещането, че у нея нараства импулсивно желание да затвори телефона, и по врата ми започна да избива пот. Всички надежди, които възлагах на този ден, щяха да бъдат разбити, ако тя затвореше слушалката, и въпреки това инстинктът ми ме съветваше да мълча.
— Къде живееш? — най-после попита тя.
— Искаш да кажеш, че не знаеш?
— Хей, приятел — реагира тя, — това да не е викторина? Не знам.
— Моля те, милостива госпожо, не бъди безчувствена.
— Я си го начукай. Седя си аз тук и се опитвам да си събера мислите — това означаваше, че бях прекъснал кльопачката й сутринта, — а ти ми звъниш, сякаш вчера сме се видели.
— Чакай малко — прекъснах я, — не знаеш ли, че живея в Провинстаун?
— Не познавам никого там. А и от това, което чувам, не съм сигурна, че искам да познавам когото и да било.
— Точно така — казах. — Всеки път, когато часовникът ти бие, твоят съпруг арестува някое от старите приятелчета търговци.
— Ами? — реагира тя. — Колко ужасно!
— Как можа да се омъжиш за ченге?
— Имаш ли друга монета от десет цента? Опитай се да се обадиш за моя сметка. — И тя затвори.
Аз се качих в колата си.
Трябваше да я видя. Едно беше да разпалваш жаравата на стара любов, друго да усетиш обещанието за отговор. В този миг получих прозрение за корените на самата идея фикс. Нищо чудно, че не понасяме въпроси, за които нямаме отговор. Те стоят в мозъка като огромни ями, изкопани за основите на сгради, които никога не са издигнати. Всичко влажно, гнило и мъртво се трупа в тях. Сравнете броя на кухините в зъбите си с броя на онези идеи фикс, които пак ви карат да започнете да пиете. Така че няма съмнение по този въпрос. Трябваше да я видя.
Колко бързо само излязох навън сред природата! Това беше моят ден. Още в покрайнините на Провинстаун слабо ноемврийско слънце огряваше с бледата си светлина дюните и те приличаха на райски хълмове. Вятърът отвяваше пясъка и от това гребените на дюните бяха забулени с ангелска мъглява светлина, а от другата страна на шосето, откъм залива, всичките бели вилички на летовниците бяха строени в редици така кокетно, като кучешки колибки в лагер за расови кучета. Сега те със закованите си с дъски прозорци имаха безмълвен и някак наранен вид, но нали и дърветата също бяха оголели и окраската им беше толкова опърпана, като козината на животни, оцелели след дълга зима в някое землище без храна.
Рискувах и карах със скорост, за която бих влязъл в пандиза, ако някой от щатската гвардия засечеше колата ми с радар. Въпреки това не успях да спечеля много време, тъй като, докато карах с тази висока скорост, ми мина през ума, че Барнстейбъл е доста малко градче и не може да остане незабелязан някой с порше, който разпитва как да стигне до къщата на Риджънси, а не ми се щеше някой съсед да запита довечера Алвин Лутър кой ще да е бил приятелят му, дето си е паркирал спортната кола на триста метра от вратата му. В този район на Кейп Код местните хора през зимата, дребнави и със зорки очи като на птица и педантични като чиновници, записваха номерата на колите, които им бяха непознати. Привиждаха им се нарушители. Затова паркирах в Хаянис и взех под наем анонимна, сиво-кафява на цвят ревяща бричка — галакси ли беше, кътлас ли? — мисля, че беше кътлас, но няма значение, бях достатъчно възбуден, за да се шегувам относно вездесъщите ни американски коли с младата празноглавка зад гишето на „Херц“. Сигурно си е помислила, че съм на ЛСД. Тя демонстративно не бързаше да провери кредитната ми карта и ме накара да я чакам, докато се забави по обичая десетина минути, в които човек можеше и да убие някого, преди да остави телефонната слушалка и да ми върне картата. Така ми предостави възможността да се замисля за финансовото си състояние. Пати Ларейн беше опразнила чековата ни сметка при заминаването си и картите ми „Виза“, „Мастър кард“ и „Американ Експрес“ бяха станали невалидни, като всичко това аз установих още първата седмица. Ала съпрузите като мен си имат своите ресурси, които дори съпруги като Пати Ларейн не могат да ликвидират напълно, тъй че старата ми „Дайнърс Клъб“, която редовно подновявах, без някога да я използвам, тя бе пропуснала да забележи. Сега валидността й ми даваше възможност да се храня, да пия, да имам бензин, да взема тази кола под наем, но — да, вече ставаше почти месец — рано или късно Пати Ларейн щеше да получи някоя и друга сметка от контролната служба. И тогава, след като тя прекратеше плащанията, липсата на пари можеше да се докаже основната ми грижа. Не ме интересуваше. Щях да разпродам мебелите. Парите бяха такава игра, в която други хора се увличаха и от която аз се стремях да стоя настрана, притежавайки само толкова, че да не участвам в нея. Никой никога не би повярвал на човек, който твърди подобно нещо, но знаете ли — аз си вярвам.