Всичко това беше едно отклонение от главния въпрос, само че колкото наближавах Барнстейбъл, толкова повече разсъдъкът ми биваше завладяван от страха да размишлява какво бих могъл да направя, ако Маделин не ме пусне да вляза. Тази тревога обаче скоро се смени от потребността да се концентрирам как да стигна дотам. В тези краища това съвсем не беше нещо, което може да се направи механично. Околностите на Барнстейбъл през последните десетина години не бяха се променили само с новите настилки на шосетата и последните застроявания, разсекли монотонните нискорасли борови гори, които покриваха по-голямата част от земята тук. Дори старите жители често не бяха чували за нови улици само на три километра от мястото, където живееха. Затова взех предпазни мерки, като се отбих в едно бюро за покупко-продажба на недвижимо имущество в Хаянис, където имаха голяма нова карта на района и успях най-сетне да намеря уличката, на която живееше Алвин Лутър. Както и подозирах, според картата поне, тя изглежда не бе по-дълга от стотина метра и беше една от шестте еднакви успоредни миниулички, всичките провиснали от главната магистрала като шест бозки на свиня майка, или — дали няма да е по-прилично да кажа — като шестте цилиндъра на двигателя, проектиран за кола като тази, която карах сега. В тази връзка и късата отсечка до неговата къща завършваше с цицка с размерите на асфалтирана площадка за обръщане. Около тази кръгла площадка на сляпата улица бяха наредени пет идентични, макар и доста видоизменени, типични за Кейп Код дървени къщи — на тревата пред всяка бе засадено борче, всяка имаше пластмасови водосточни тръби, азбестови шинди на покрива, боядисани в различен цвят пощенски кутии, кофи за смет и велосипеди с три колела на моравата: аз паркирах малко преди тази площадка.
Без съмнение щеше да направи впечатление човек, който изминава пеш петдесет излишни крачки до вратата й. Трудно би могло да отида дотам, да натисна звънеца й и след това да успея да се върна до колата, без да бъда забелязан. Но пък би било по-зле да спра колата пред друга къща и по този начин да събудя тревога у собственика. Каква самота цареше в този уединен край сред печалните нискорасли борови гори! Замислих се за старите индиански гробове, които някога сигурно са се намирали по тези земи без хълмове, обрасли в шубрак. Естествено, Маделин би приела такова разположение, чиято унилост съответстваше на най-мрачните й настроения — от това тя можеше да се възражда. Но да живее в дом като този на Пати, където човек може да потъне като мъртъв товар под бодро искрящите цветове — е, немного дълбоко — за Маделин това би било доста по-зле.
Натиснах звънеца.
Едва когато чух стъпките й, се осмелих да повярвам, че си е вкъщи. Когато ме видя, тя веднага се разтрепери. Силата на вълнението й ми се предаде толкова явно, сякаш го бе изрекла с думи. Тя беше във възторг, беше вбесена, но не беше изненадана. Беше си сложила грим и от това познах (защото обикновено тя не правеше нищо с лицето си до вечерта), че е очаквала посетител. Без съмнение това бях аз.
Не бях приветстван обаче особено сърдечно.
— Ти си един тъпанар — заяви тя. — Очаквах, че можеш да направиш подобно нещо.
— Маделин, ако ти не искаше да дойда, не биваше да затваряш телефона.
— Аз ти позвъних. Никой не отговори.
— В указателя ли намери името ми?
— Намерих нейното име. — Тя ме огледа. — Не ти е понесло да си на чужда издръжка — заяви тя в края на огледа.
Маделин беше работила доста години като салонна управителка в представителен нюйоркски бар и ресторант и не обичаше някой да се опитва да разколебава самоувереността й. Определено беше овладяла треперенето си, но гласът й съвсем не бе такъв, какъвто тя би желала.
— Нека да ти изложа житейските факти — каза тя. — Можеш да останеш в моя дом около пет минути, след което съседите ще започнат да си звънят по телефона, за да разберат кой си. — Тя погледна през прозореца. — Пеш ли дойде дотук?
— Колата ми е по-долу на улицата.
— Прекрасно. Мисля, че е най-добре веднага да си тръгнеш. Разпитвал си за някакъв адрес, нали така?