— Какви са твоите съседи, та всяват такъв респект у теб?
— Отляво живее семейството на един щатски гвардеец, вдясно са двама пенсионери, господин и госпожа Голямото ухо.
— А аз помислих, че са поне стари дружки от мафията.
— О, Мадън — рече тя, — цели десет години са минали, а ти пак нямаш стил.
— Искам да поговоря с теб.
— Да си вземем стая в хотел в Бостън — каза тя.
Това беше нейният начин. Мило да ме посъветва да си гледам работата.
— Аз още те обичам — казах.
Тя се разплака.
— Толкова си лош — рече, — наистина си едно гадно копеле.
Искаше ми се да я прегърна. Искаше ми се, ако трябва, да призная истината, още сега да спя с нея, но моментът не бе подходящ. Това поне се бях научил през тези десет години.
Ръката й се помръдна в лек жест.
— Хайде, влез — рече тя.
Дневната беше в тон с цялата къща. Таванът й беше като на катедрала, ламперията бе индустриална изработка, килимът — от някаква синтетична материя, а доста от мебелите сигурно бяха поръчвани по каталог от Хаянис. Нямаше нищо от самата Маделин тук. Не бе чудно. Тя обръщаше голямо внимание на тялото си, на дрехите си, на грима, на гласа си и на сменящите се изражения на лицето със сърцевиден овал. Умееше да маркира с най-леки помръдвания на красивата си уста всички нюанси на язвителност, презрение, загадъчност, на нежност и компетентност, които би й се наложило да изрази. Тя сама по себе си беше предмет на изкуството като брюнетка. Като такава се представяше. Когато за пръв път я срещнах, Маделин живееше в апартамент, който беше изключително неспретнат. Ще е необходимо само да опиша още веднъж жилището на Нисън. Това не беше вълнуващо. Притежавах една кралица, която изобщо не се чувстваше свързана със своята обител. Ще ви кажа и че това бе една от сериозните причини тя да ми омръзне за две години. Да се живее с една италианска кралица не е по-лесно, отколкото с една еврейска принцеса.
Сега я попитах:
— Алвин ли е купил всичко това?
— Ти така ли го наричаш? Алвин?
— А ти как му викаш?
— Може би Победителя — отвърна тя.
— Именно Победителя ми каза, че ти ми изпращаш поздрави.
Тя не успя достатъчно бързо да скрие, че не знае нищо за това.
— Никога не съм произнасяла името ти пред него — каза.
— Е, добре — попитах я, — но откъде е научил мъжът ти, че те познавам?
— Продължавай да си блъскаш главата. Сигурно ще намериш отговора.
— Смяташ, че Пати Ларейн му е казала ли?
Маделин сви рамене.
— Откъде знаеш — попитах я, — че Пати Ларейн го познава?
— Ох, той ми разказа как се бил запознал с вас двамата. Понякога ми дрънка много неща. Тук живеем доста усамотено.
— Значи си знаела, че съм в Провинстаун?
— Бях успяла да го забравя.
— Защо си самотна? — попитах.
Тя поклати глава.
— Имаш двама сина, за които да се грижиш. Сигурно нямаш време да подвиеш крак.
— Какви ги приказваш?
Инстинктът не ме бе подвел. Нямах усещането, че в тази къща живеят деца.
— Съпругът ти — обясних — ми показа снимка, на която вие сте с две малки момченца.
— Това са децата на брат му. Аз нямам деца. Знаеш, че не мога да имам.
— Защо е трябвало да ме лъже?
— Той си е лъжец — каза Маделин. — Какво толкова те учудва? Повечето ченгета са лъжци.
— Говориш за него така, сякаш не го обичаш.
— Той е едно жестоко, арогантно копеле.
— Ясно.
— Но аз го обичам.
— Аха.
Тя започна да се смее. После се разплака.
— Извинявай — каза и влезе в банята, входът за която беше откъм антрето.
Аз продължих да оглеждам дневната. Нямаше никакви гравюри или картини, но на една стена висяха около тридесет снимки на Риджънси, облечен в различни униформи. На зелена барета, на щатски гвардеец, другите не ги разпознавах. На някои от снимките той се ръкуваше с политически личности и мъже, които приличаха на бюрократи, а имаше и двамина, на които бих определил ролята на високопоставени служители от ФБР. На редица снимки Риджънси получаваше спортни и паметни купи, а на други той ги връчваше. В центъра бе поставена голяма гланцирана фотография на Маделин в рамка, облечена в кадифена рокля с дълбоко остро деколте. Тя изглеждаше прекрасно.
На отсрещната стена имаше поставка за оръжие. Не разбирах много, за да се произнеса доколко качествена е колекцията, но там имаше три ловни и десет бойни пушки. Встрани бе поставена стъклена витрина със стоманена решетка в предната част, а вътре лежеше поставка за пистолети с два барабанни револвера и три едрокалибрени пистолета, които на мен ми приличаха на магнуми.