Тъй като тя още не се връщаше, аз набързо се разходих до втория етаж и минах през семейната спалня и спалнята за гости. Там имаше още от изписаните по каталог мебели. Навсякъде бе подредено. Леглата бяха оправени. Това не беше най-типично и характерно за Маделин.
В ъгълчето на огледалото бе пъхнато листче хартия. На него бе написано:
Отмъщението е блюдо, което хората с вкус ядат студено.
Беше написано с нейния почерк.
Слязох долу малко преди тя пак да се появи.
— Добре ли си? — попитах я.
Тя кимна. Седна в един от фотьойлите. Аз се настаних в другия.
— Хей, Тим! — рече тя.
Не знаех дали да й се доверя. Едва-що бях започнал да осъзнавам колко голяма нужда изпитвах да говоря, но ако Маделин не се окажеше най-подходящият човек пред когото да се облекча, тя несъмнено щеше да бъде най-неподходящият.
Казах й:
— Маделин, аз още съм влюбен в теб.
— Дай нещо друго — отговори тя.
— Защо се омъжи за Риджънси?
Направих грешка, че произнесох фамилното му име. Тя настръхна така, сякаш я бях докоснал по време на самата венчавка, но на мен вече ми бе дотегнало да говоря за него като за Победителя.
— Ти си виновен — рече тя. — В края на краищата, защо ти трябваше да ме запознаваш с Големия Гръбльо?
Не беше необходимо да довършва мисълта си. Аз знаех думите, които тя щеше да каже, и се възпирах. Тя обаче не можеше да се спре. Гласът й се извиси в лоша имитация на Пати Ларейн. Беше страшно разгневена. Подражаваше твърде предвзето.
— Тъй вярно, сър — каза Маделин, — от Големия Гръбльо насетне започнах да си падам по хубави стари момчета с гигантски курове.
— Ще предложиш ли нещо за пиене? — попитах.
— Време е да си вървиш. Все още мога да те представя за застрахователен агент.
— Признай, че те е страх от Риджънси.
Не бе трудно човек да я манипулира след всичко казано. Гордостта й трябваше да остане незасегната. Сега тя каза:
— Той ще си го изкара на теб.
Не отговорих нищо. Опитвах се да преценя до каква степен той би се разгневил.
— Мислиш ли, че е толкова лош?
— Хей, шегобиецо, той играе в друга дивизия.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Може да стане много лош.
— Ще ми бъде неприятно да го гледам как ми реже главата.
Сега тя изглеждаше изплашена.
— Разказвал ли ти е за това?
— Да — излъгах аз.
— За Виетнам?
Кимнах.
— Ами — каза тя, — с човек, който може да обезглави някой от Виетконг с един удар с мачете, очевидно трябва да се съобразяваш. — Тя не беше кой знае колко ужасена от такава постъпка. Не кой знае колко. Аз си спомних колко дълбоко бе чувството за отмъщение у Маделин. Един или два пъти приятели я бяха оскърбявали за нещо, което аз смятах за дребно. Тя никога не им прости. Да, една екзекуция във Виетнам можеше да събуди много неща у нея.
— Разбирам, че си нещастен с Пати Ларейн — каза Маделин сега.
— Да.
— Напуснала те била преди месец?
— Да.
— Искаш ли да се върне?
— Страхувам се от това, което ще направя.
— Е, ти си я избра. — На бюфета имаше гарафа с бърбън и сега тя го взе и се върна с две чаши, като сипа на двама ни по един пръст алкохол без вода и без лед. Това бе ритуал от едно време. „Сутрешното лекарство“, така го наричахме. Както бе някога, така бе и сега — тя потръпна, докато отпиваше.
„Как, по дяволите, можа да я предпочетеш пред мен?“ Това бе искала да каже всъщност Маделин. Можех да чуя думите по-ясно, отколкото ако ги бе произнесла.
Това бе въпрос, който тя никога не би задала гласно, и аз й бях признателен. Какво бих могъл да й отговоря? Бих ли могъл да кажа: „Нека да приемем, че е проблем на сравнителна методика в оралното изкуство, душичке. Ти, Маделин, поемаш кура в уста с едно изхлипване или със сладък стон, сякаш над теб е надвиснал пъкълът. Беше толкова красиво, колкото и Средновековието. А Пати Ларейн е ходила да вика по мачовете и беше готова да излапа човек целия. При това с вродена сръчност. Въпросът се свеждаше до това дали човек предпочита мадамата му да е свенлива или ненаситна. Аз избрах Пати Ларейн. Тя беше ненаситна като добрата стара Америка, а аз исках моята страна да ми е на кура.“