Внезапно ми дойде на ум, че доста слабо се справях с пушки и почти нищо не разбирах от пистолети. От пет години не бях участвал в юмручен бой. От пиянството, а напоследък и от цигарите, черният ми дроб сигурно имаше двойни размери. И все пак при мисълта да премеря сили с Риджънси усещах как у мен закипява някогашната ми кръв. Не бях започнал като побойник и изглежда нямаше да свърша като такъв, но през годините, междувременно, когато работех в бара, бях понаучил някои хватки, а познанията ми се бяха и удвоили в пандиза — бях станал цяла енциклопедия с мръсни хватки, макар че в крайна сметка всичко това не беше и важно. При последните си улични боеве се бях озлобявал толкова много, че се налагаше да ме разтървават. Част от кръвта на баща ми се бе преляла в мен и изглежда бях възприел някои от неговите принципи. Мъжагите не танцуват.
Мъжагите не танцуват. При спомена за тази странна мъдрост мисълта ми, подобно на кораб, който обръща при шамандурата, за да влезе в пристанището, се върна към юношеските ми години и можах да видя пак живота си в онази година, когато бях станал на шестнадесет и се бях включил в състезанията „Златните ръкавици“. Беше твърде различно от състоянието, в което се намирах след бележката на Маделин. А може би не беше? В края на краищата тъкмо по време на състезанията „Златните ръкавици“ аз се бях опитал да нараня сериозно друг човек, и както си седях тук, на плажната ивица при Саут Уелфлийт, започнах да се усмихвам. Защото можех сам да си се представя по начина, по който го правех някога, а на шестнадесет години винаги си се представях като мъжага. Та нали баща ми беше най-печеният тип в нашия квартал! Макар и да знаех още тогава, че никога не бих могъл да го достигна, все пак си казвах, че до голяма степен съм като него и се бях наложил в първия състав на футболния отбор на гимназията още на втората година. Това беше истински подвиг! Спомням си също как през онази зима, след като мачовете свършиха, бях започнал да изпитвам презрение и надменна враждебност към целия свят и как почти не можех да овладявам тези чувства. (Това бе годината, в която родителите ми се разведоха.) Започнах да посещавам един боксов салон, недалече от бара на баща ми. Нямаше как да не стане така. Бях син на Дъги Мадън и трябваше да се запиша в състезанията „Златните ръкавици“.
Едно еврейче, което познавах в Ексетър, ми бе казало, че годината, когато навършил тринадесет, била най-тежката в живота му. Посветил бил цялото си време на подготовката за церемонията за неговата конфирмация Бар Мицвах и никога не знаел дали дадена вечер ще може да заспи, или ще остане буден, повтаряйки на глас речта, която трябвало да произнесе през следващата зима в синагогата пред двеста души, близки на семейството му.
Това не е толкова зле, опитал се бях да му внуша, както дебютът в състезанията „Златните ръкавици“.
— Първо на първо — казах му, — появяваш се полугол, и никой не те е подготвил какво ще стане. Дошли са петстотин зрители. Някои от тях не те обичат. Държат на другия тип. Подхвърлят ти критични реплики, докато те оглеждат. После виждаш съперника си. Изглежда като зареден с динамит.
— Какво те накара да го направиш? — бе ме попитал моят приятел.
Казах му истината:
— Исках да зарадвам баща си.
Макар че бях момче с такива благородни намерения, в съблекалнята стомахът ми се свиваше. (Беше обща съблекалня, която делях с петнадесет други боксьори.) Всички те като мен щяха да застанат в синия ъгъл. От другата страна на преградната стена се намираше общата съблекалня на други петнадесет състезатели, които щяха да застанат в червения ъгъл. Горе-долу на всеки десет минути по един от нас от всяка страна излизаше в залата, а друг се връщаше. Нищо не може да се сравни с опасността от унижение, която те принуждава набързо да си намираш съмишленици. Ние не се познавахме помежду си, но пожелавахме успех на всеки. От все сърце. На всеки десет минути, както казах, някое момче излизаше, а скоро след това предишното се връщаше. То ликуваше, ако бе победило, и бе съсипано от мъка, ако бе загубило, но поне всичко бе свършило. Едното момче го върнаха на носилка и повикаха линейка. Беше нокаутирано от някакъв чернокож бияч с голям опит. В онзи миг се поколебах дали да не се откажа от срещата. Единствено мисълта за баща ми, който седеше на първия ред, ме възпря да се обадя. „Добре, татко, рекох си, ще умра за теб.“