След като срещата бе започнала, си дадох сметка, че боксът, както и всяко друго житейско познание, изисква години, за да бъде овладяно, и в същия миг забравих и малкото познания, които имах. Бях толкова изплашен, че не спирах да нанасям удари. Съперникът ми, дебел и чернокож, бе не по-малко уплашен и също не спираше да нанася удари. Когато гонгът прозвуча, и двамата не бяхме в състояние да помръднем. Сърцето ми всеки миг щеше да се пръсне. През втория рунд и двамата не бяхме в състояние да направим нищо. Стояхме на едно място, гледахме се кръвнишки, спирахме с глава ударите, защото бяхме твърде уморени да се гмуркаме — по-малко усилия са нужни да понесеш удара, отколкото да се отместиш. Сигурно сме приличали на докери, които са прекалено пияни, за да могат да се бият. И на двамата ни течеше кръв от носа и аз усещах миризмата на неговата кръв. През онази вечер научих, че кръвта си има миризма, така строго индивидуална, както и телесната миризма. Това беше един ужасен рунд. Когато се върнах в моя ъгъл, се чувствах като претоварен двигател, чиито части всеки момент можеха да блокират.
— Трябва да боксираш по-добре, защото иначе няма да спечелиш — каза ми треньорът. Той беше приятел на баща ми.
Когато успях да овладея говора си, заявих, доколкото бях в състояние, сдържано:
— Ако ти искаш да прекратиш мача, ще приема решението ти.
По израза на очите му разбрах, че щеше да повтаря думите ми до края на живота си.
— Малкия, я му спукай гъза от бой! — отговори треньорът.
Гонгът удари. Той ми пъхна гумата за зъбите и ме блъсна към центъра на ринга.
Сега се боксирах с отчаяние. Трябваше да изям и червата на думите, които бях изпуснал. Баща ми крещеше толкова силно и дори си помислих, че ще победя. Тряс! Един бомбен удар ме бе засякъл. Имах чувството, че са ме блъснали отстрани в главата с пълен замах с бухалка за бейзбол. Мисля, че залитах по ринга, защото виждах противника си в накъсани, бързо сменящи се кадри. Сега бях тук, после се премествах другаде.
Изглежда от удара у мен бе нахлул нов приток на адреналин. Краката ми бяха невероятно изпълнени с енергия. Започнах да подскачам в кръг и да нанасям удари (което трябваше да правя още от самото начало). Най-сетне разбрах очевидното: съперникът ми имаше по-слаба представа и от мен за бокса! И точно когато го целех за едно кроше (тъй като вече бях установил, че всеки път, когато финтирах с лявата си ръка към стомаха му, той сваляше дясната) — и, о, господи, гонгът прозвуча. Мачът свърши. Вдигнаха неговата ръка.
По-късно, когато всички доброжелатели си бяха тръгнали, и аз седях само с баща си в едно кафене, у мен се надигна нова вълна на болка. Големия Мак тихо каза:
— Трябваше да победиш.
— Мислех, че съм победил. Всички мислеха така.
— Това го говорят приятелите — поклати глава той. — Ти загуби в последния рунд.
О, не, сега, след като всичко бе свършило и аз бях загубил, смятах, че бях спечелил.
— Всички казаха, че е било страхотно как съм поел оня удар и съм продължил да работя с крака.
— Защото са приятели — каза го с такъв опечален глас, та човек би си помислил, че приятелите, а не алкохолът бяха проклятието на ирландците.
Никога не съм бил по-склонен да споря с баща си. С нищо не би могло да се сравни киселото ми настроение, седнал там, почти напълно изтласкан от мислите си, от тялото и крайниците си, всичките ми органи пареха и бяха натежали като олово, сърцето ми бе напрегнато и вцепенено от ужаса, че може би наистина съм загубил боя, макар и приятелите ми да твърдяха, че победата ми е била отнета нечестно. Затова заявих с тежко дишащата си уста и сигурно никога не бих говорил така дръзко с него: