— Чух — каза Уордли, — че Пати се е отнесла зле с теб.
— Е — отговорих, — може да се каже така.
— Изглеждаш като пребит. Не вярвам, че можеш да го извършиш.
— Сигурно си прав.
— Не искам да съм прав.
— А защо ти не го направиш? — попитах го.
— Никога не би повярвал, Тим.
— Все пак кажи ми. Може би ще открия истината като сравня лъжите.
— Това е хубав лаф.
— Не е мой. На Лев Троцки е.
— А-а. Достоен е за Роналд Файърбанк.
— Къде е сега Пати Ларейн? — попитах.
— Тук някъде. Можеш да си сигурен.
— Ти откъде знаеш?
— И тя, и аз се опитваме да купим един и същи имот.
— Опитваш се да я ликвидираш, или искаш да спечелиш сделката срещу нея?
— Без значение е кое ще стане по-напред — отговори той, като комично облещи бялото на очите си.
Нима се опитваше да съперничи на Уилям Ф. Бъкли син?
— Но би предпочел да я видиш мъртва? — настоях аз.
— Само че не от моята ръка.
— Защо не?
— Просто няма да ми повярваш. Искам тя да погледне убиеца си в очите и да не разбере какво става. Не искам да бъда последното, което тя ще види, докато е още жива, и да си рече: „Е, да, Уордли ме напада, за да си го върне“. Това е прекалено лесно. Би й осигурило спокойствие. Ще знае кого да преследва веднага щом си изнесе партакешите на оня свят. А не е трудно да ме намери. Повярвай ми, искам тя да умре в състояние на пълно объркване. „Как можа Тим да го стори — ще се пита. — Нима съм го подценила?“
— Ти си невероятен.
— Ами да — рече той, — знаех си, че няма да ме разбереш. Но това е и почти невъзможно, като се има предвид бездната между твоя и моя произход.
Той се бе извърнал към мен достатъчно, за да може отново погледът му да среща очите ми. Отгоре на всичко и дъхът му не беше кой знае колко благоуханен.
— Но ако я размажеш със сделката за имота — казах аз, — тя ще разбере, че ти си го връщаш.
— Е, да, ще разбере. Искам това. Искам всичките ми живи врагове да видят изражението ми. Желая те да знаят всеки път когато си поемат дъх, че, да, да, Уордли им е сторил това. Смъртта е нещо различно. Трябва да ги пратиш на оня свят объркани, твърдя аз.
Не бих бил особено склонен да приема думите му сериозно, ако в затвора той не беше организирал убийството на един, който го заплашваше. Присъствах, когато договаряше услугата с убиеца, и гласът му не бе звучал много по-различно от сега. Другите затворници му се присмиваха, но не в очите.
— Разкажи ми за тази сделка с имота — казах аз.
— Не съм убеден, че трябва да ти кажа, след като и аз, и жена ти сме хвърлили око на един и същи имот. Човек не знае кога Пати Ларейн може да се върне и да те вземе в прегръдките си.
— Да — съгласих се — бих могъл да се окажа слабото място. — И се запитах как ли Пати ще ми смърди на изпълняващия длъжността шеф на полицията Риджънси.
— Не би трябвало да ти казвам. — Той помълча, после продължи: — Но понеже така ми е хрумнало, ще ти кажа.
Нямаше как сега да не се взирам в отвратителните му едри изпитателни очи.
— Не искам да дразня чувствата ти, Тим, но не съм убеден, че ти наистина разбираш Пати Ларейн. Тя се преструва, че изобщо не я интересува какво мисли за нея светът, но аз ще ти кажа, че в действителност тя е материалът, от който са направени най-прочутите флагмански кораби на света. Работата е там, че тя просто е прекалено горда да си даде труд да се изкачи по стъпалата на ежедневието. Затова се преструва, че нищо не я засяга.
Аз се бях замислил за онзи първи купон, на който бях завел Пати Ларейн, когато пристигнахме преди пет години в Провинстаун. Неколцина мои приятели бяха донесли мехове с вино на дюните, където щеше да е увеселението, а жените бяха дали своя дял с марихуана, „злато от Акапулко“, ямайска „екстра“ и дори няколко тайландски дози. Раздувахме на лунна светлина. Пати направо нервничеше, преди купонът да бе започнал — по-късно разбрах, че винаги нервничи, преди да отиде на купон, което сигурно е трудно да се проумее, като се има предвид колко добре самата тя ги организираше, но нали както разправят, и Дилан Томас повръщал винаги преди да излезе пред публиката, за да изнесе незабравим поетичен рецитал. Така и Пати направи страхотни изпълнения на този пръв купон и някъде към края дори се беше сгънала в кръста и бе надула фанфара си, мушнат между краката й. Да, тя бе станала душата на оня купон и на много други след това.