Аз се разсмях.
— Убеди ме — казах. — Ти предпочиташ да прекараш Пати с този имот, вместо да я убиеш.
— Разбира се. — Той реши, че трябва да се разсмее заедно с мен.
Не знаех на какво да вярвам. Версията му звучеше неубедително.
Известно време двамата наблюдавахме вълните.
— Обожавах Пати Ларейн — каза той. — Не искам да вадя пешкир за сълзите си, но за известно време тя ме накара да се почувствам мъж. Винаги съм твърдял, че когато човек е бисексуален, не е зле да получава подкрепа и от двете страни.
Аз се усмихнах.
— А, не е никак смешно. Ще ти припомня, че през целия си живот съм се опитвал да възвърна правата си на собственост върху своя ректум.
— Сега отказал ли си се?
— Отговорът на този въпрос вече има значение само за мен.
— По времето, когато ти бях шофьор, Пати Ларейн често ми произнасяше тиради как трябва да те премахнем. Казваше, че нямало да настъпи покой, докато ти не си мъртъв. Че ако не те убием, ти със сигурност ще ни убиеш. Казваше, че навремето се познавала с разни злодеи, но ти си бил най-отмъстителният. Защото си разполагал, казваше тя, с толкова много време да кроиш планове и интриги.
— Ти вярваше ли й?
— Не, честно казано, не. Все си спомнях за онзи ден, когато и двамата ни изгониха от колежа.
— Затова ли не се опита да ме ликвидираш? Винаги съм се чудил. Защото, знаеш ли, аз не подозирах нищо. Винаги съм ти вярвал.
— Уордли, ти трябва да разбереш положението ми. Бях без пукната пара. Имах досие в полицията и не можех да започна работа като барман в никое по-добро заведение, а най-богатата жена, която някога съм познавал, се държеше така, сякаш беше луда по мен и ми обещаваше всички дроги, фиркане и играчки, които могат да се купят с пари. Аз доста сериозно се бях замислил как да те ликвидирам. Бях психясал. Но нямах сили да пусна водата, за да измия това огромно лайно. Знаеш ли защо?
— Естествено, че не. Това те питам.
— Защото, Уордли, аз постоянно си спомнях за онази нощ, когато ти си събрал кураж и си пролазил по външния корниз на височина три етажа, за да се вмъкнеш в стаята на баща си. Тази история ме бе трогнала. Ти си бил един мекушав човек, който е събрал самообладанието си. И накрая трябваше да се откажа. Можеш да не ми вярваш, ако не искаш.
Той се засмя, след малко пак се засмя. Звуковият израз на неговия хумор, който с грач излизаше на спазми, привлече към нас ято чайки, сякаш той беше водачът им и викаше: „Тук е храната, тук е храната!“.
— Това е невероятно — рече той. — Плановете на Пати Ларейн да се разпарчосат, защото ти не си имал мъжеството да убиеш малкото момче от корниза. Да, приятно ми беше да си поговорим и съм възхитен, че като стари съученици най-сетне започваме да се опознаваме. Нека да ти попълня една празнина в познанията за това какъв лъжец бях. Никога не съм се промъквал по онзи корниз. Съчиних си тази история. В затвора всеки трябваше да си има своята бойна история и затова тази стана моята. Исках останалите да приемат, че съм твърде безразсъден, за да се подиграват с мен. Но истината е, че успях да проникна в личната библиотека на баща ми с помощта на иконома — който беше и фотографът, нали помниш? Той просто извади ключа си и ме пусна да вляза. И всичко само срещу обещанието да му разкопчая дюкяна — икономът имаше старомодни копчета на дюкяна, не цип! — и да се полигавя с него. Което и направих. Аз винаги си плащам дълговете. Париж наистина си заслужава една литургия!
При тези думи се изправи, вдигна обувките си високо, сякаш беше Статуята на свободата, и си тръгна. Когато се отдалечи на два-три метра, той се обърна и каза:
— Кой знае кога Пати Ларейн може да се появи при теб. Ако почувстваш вътрешен импулс, пречукай я. Главата й, защото трябва да определим сумата за нея, струва два милиона плюс разходите. — След което той отпусна ръката си, в която държеше обувките, и наперено запристъпва със схванати от студа крака.