Беше още на разстояние, от което можеше да ме чуе, когато си рекох, че ако намеря русокосата глава, която сега беше изчезнала, онази русокоса глава, която вероятно принадлежеше на Джесика Понд, и която сигурно вече се беше разложила достатъчно, за да бъде сполучливо представена като тленните останки на Пати Ларейн, можех да се окажа щастливият наследник в резултат на едно колосално мошеничество. Адски сложно, но си струваше заради двата милиона.
И тогава си казах: „Всеки, който е в състояние да мисли по този начин, е в състояние да извърши убийство“.
А след това си казах: „Тази мисъл е евтина. Най-сигурният белег за моята невинност е, че мисълта за подобно мошеничество никак не ме вълнува“.
Изчаках, докато Мийкс Уордли Хилби Трети се отдалечи на известно разстояние по брега, и се върнах при моето порше, след което потеглих от „Маркони Бийч“ към Провинстаун.
По пътя за вкъщи научих най-случайно още някои неща за мътната същност на съвпаденията.
Струваше ми се, че съм следен. Не можех да се закълна, че е така, защото не можех да засека кола, която да ме следи. Когато увеличавах скоростта, никой не се втурваше, за да не ме изпусне от поглед. Но точно по същия начин, по който понякога успявах да предусетя кой ми звъни по телефона, преди да съм вдигнал слушалката, и сега не ме напускаше убеждението, че някой е по петите ми. Може би се държеше на по-голямо разстояние, но ме следеше. Да не би да бяха поставили сигнално устройство на поршето ми?
Свърнах по един страничен път и спрях след стотина метра. Друга кола не ме последва. Слязох и огледах предния багажник и двигателя отзад. Под задната броня намерих малка черна кутийка, два пъти по-малка от цигарена, прикрепена към бронята с магнит.
Черната кутийка не издаваше никакви звуци, не се чуваше никакво тиктакане. Лежеше инертно в ръката ми. Не можех да бъда сигурен какво представлява. Затова я поставих пак на бронята, върнах се на шосе номер 6 и изминах още километър и половина. Там спрях на най-високата точка на дълга права отсечка. В страничния джоб на колата държах военен бинокъл, за да наблюдавам чайките, и сега внимателно заоглеждах шосето с него. Отзад, точно в обсега на зрение на бинокъла, видях кафяв фургон, който също беше паркирал на банкета. Дали бяха спрели, когато аз спрях? Дали ме изчакваха пак да потегля? Продължих по-нататък, докато стигнах до шосето за Памът при Труро, което в продължение на километър и половина вървеше на изток от автострадата, после свиваше на север още километър и половина и накрая пак се връщаше на запад, за да се влее в четирилентовия път. На три четвърти от заобиколния маршрут спрях на един завой, откъдето можех да наблюдавам голяма част от южното разклонение на шосето за Памът по другия бряг на долината на река Памът, и кафявият фургон пак беше спрял. Бях виждал тази затворена кафява кола и преди, знаех това!
Паркирах колата си пред една къща и навлязох пеш в гората. Онези от фургона изчакаха още десет минути, но след това решиха, че съм отишъл на гости у някого, и минаха покрай къщата, пред която беше паркирано поршето ми, да я огледат, след това обърнаха, за да се върнат там, откъдето бяха дошли. Вслушвах се в шума на двигателя и не бе трудно да го проследя. Нашите шосета са пусти през зимата. Това беше единственият шум, който се чуваше в долината.
Сега те пак спряха, вероятно на триста метра по-нататък. Щяха да изчакат аз да потегля. Сигналното устройство щеше да ги осведоми, когато тръгнех.
Готов бях под въздействието на съвсем естественото чувство на оскърбление да изхвърля машинката им в гората — или още по-добре, да я закача на някоя друга паркирана кола и да накарам преследвачите ми да висят на шосето на Памът до сутринта. Но бях твърдо разярен, за да го направя. Чувствах се засегнат, че необикновената ми среща с Уордли на „Маркони Бийч“ се дължеше просто на сигналното устройство, с което поршето ми бе проследено. Очевидно първият извод, който трябваше да запомня, беше, че не всяко съвпадение се дължи на Дявола или на Бога. Пак се бях върнал при обикновените хора!
В края на краищата зад волана на фургона бях видял не Уордли, а Насън Паяка, а на седалката до него беше Студи. Уордли без съмнение си четеше Роналд Файърбанк в някоя селска кръчма с радиотелефона до себе си, очаквайки Паяка и Студи да му се обадят.