Добре, ще оставя сигналното устройство, рекох си. Може би щях да мога да го използвам по-целесъобразно, когато се предоставеше възможност. Макар че това беше слаба утеха, предвид всичките ядове, които ми беше донесла тази машинка, все пак бях започнал да разбирам, че колкото повече събитията връхлитаха върху ми, толкова по-близо бях до първопричината.
Шеста глава
След всичките маневри по автострадата бях и ядосан, и любопитен, и жаден и ми мина през ума, че не бях влизал в бар от онази нощ в „Алеята на вдовицата“. И затова веднага след като се прибрах у дома, паркирах колата и отидох пеш до градския кей. В центъра имаме добри барове: „Щатът край залива“ (на който му викаме „Шхуната“), „Задната палуба“ и „Рибата и стръвта“ (неофициално преименуван на „Кофата с кръв“, за да се отдаде почит на големия брой побоища, които стават тук), добри барове бяха, но човек не може да каже, че са страхотни, защото в тях липсва онзи пролетарски колорит, който бармани като баща ми внасят в едно заведение. Въпреки това те са мрачни и порядъчно мръснички, за да се чувствате удобно. Човек може да си клечи и да си пие в тях толкова удобно, колкото и едно неродено дете в приятната си и сигурна утроба. Само няколко флуоресцентни лампи светят над главата ви, а старият грамофон автомат е твърде немощен, за да ви проглуши ушите. През лятото, разбира се, един бар като „Шхуната“ беше по-претъпкан и от нюйоркското метро в най-натоварените часове и се разправяше една история — аз лично вярвам, че е истина — как през едно лято неколцина специалисти от рекламния отдел на „Будвайзер“ или „Шефър“, или някоя друга марка пиво, топло като пикня, решили да проведат конкурс сред баровете и ресторантите, които ще продадат най-много бира в щата Масачузетс. Та най-голямото количество продажби за юли регистрирало някакво заведение в Провинстаун, наречено „Щатът край залива“. И тъй, една делнична августовска сутрин със самолет пристигнали висши служители от компанията, облечени в леки летни костюми, придружавани от екип от телевизията, който да заснеме връчването на наградата, като очаквали без съмнение да влязат в едно от онези заведения, където се сервират омари и риба с пържени картофи, които се срещат навсякъде из Хаянис и са огромни като оръжейни заводи, а вместо това попаднали в нашата мрачна, опушена „Шхуна“, където клиентите не бяха достатъчно богати да си позволят друго освен светла бира, но вътре се били наблъскали двеста правостоящи бираджии. Шхуната може би имаше дължината на товарен вагон от входа до вонящите кофи за боклук в дъното, а за храна се предлагаха сандвичи „подводница“ с печен хляб, шунка и сирене или пикантна наденица „лингуиса“. Телевизионните камери се завъртели и хипитата се изправяли пред тях и говорели: „Ами да, такава е бирата. Вони. За какво ти свети оная червена лампичка на камерата? Много дрънкам, така ли? Да спра! Така ли?“.
Е, да, през зимата пак беше претъпкано, но човек можеше да седне и да вкуси от сърцевината на настроението на това, което е станало в града през деня. Следобед много от риболовните корабчета се връщаха и екипажите седяха да пият. Дърводелците, търговците на наркотици, наркоманите и някои от момчетата за всичко от летните вили, както и неомъжените млади майки в петъчни дни с чековете си за социална помощ, и мнозина други, най-общо казано търсещи някой приятел да плати една чаша, всички пиеха жадно добрата пикня. В различна степен познавах повечето от тези хора и бих разказвал за тях, ако те имаха роля в това, което ставаше с мен сега, защото всичките бяха достатъчно оригинални личности, колкото и да изглеждаха еднакви, но през зимата, както казах, ние всички изглеждахме еднакви. Всички бяхме нездраво бледи, всички се обличахме в дрехи, станали излишък за армията.
Достатъчно ще е да разкажа само една история. В края на краищата аз живея в един населен с португалци град, а в разказа ми не се появяват никакви местни хора с изключение на Студи, който е позор за португалците. Един зимен следобед, когато „Шхуната“ беше непривично пуста, на бара седеше един рибар португалец, около осемдесетгодишен. Той беше така сгърбен и изкривен от цял живот труд, като кипарис, израснал изпод заоблен камък на скалистия бряг. В бара влезе друг един рибар, също така пострадал от артрита. Двамата бяха израснали заедно, заедно бяха играли футбол, заедно бяха завършили гимназия, заедно бяха работили на риболовни кораби, заедно се бяха напивали, вероятно всеки беше прелъстявал жената на другия, но сега, на осемдесетгодишна възраст, се обичаха толкова малко, колкото и когато са се били с юмруци през междучасията. Първият въпреки това стана от стола си, изправи се и се провикна през бара с глас, дрезгав като мартенския вятър: „Аз те мислех, че си умрял!“. Другият спря, изгледа го свирепо и му отвърна с крясък на чайка, изтръгнат от ларинкса му: „Умрял ли? Та аз ще дойда на твоето погребение“. Двамата пиха заедно бира. Беше просто друг един ритуал за прогонване на духовете. Португалците знаят как да се джавкат, когато говорят.