Ние ги имитираме. На други места мерят киселинните дъждове или степента на замърсяване на въздуха, или количеството диоксин в почвата. Тук, където ние нямаме друга промишленост освен риболова и даването на стаи под наем, където нямаме земеделие, въздухът и пясъкът са чисти, но рядко минава ден, в който да не се усети присъствието на духове в някой бар, така че когато аз влязох, погълнат от преживяното в безсънните ми нощи с призраците от Адския град, долових как всички усетиха присъствието ми. Като че бях мастило, разсипано в локва вода. Посрещнаха ме почти като унила цепеница, пъхната в бавно гаснещ огън.
Въпреки всичко всеки бар, както и всяко огнище, си имаше — бях забелязал това от работата си на няколко места — нещо като едни и същи превключватели за порядките си. Цепеницата, която е причина едно огнище да запуши, може да накара друго да лумне в пламъци, така и сместа от моята депресия и обилния приток на адреналин, резултат на преследването, в съчетание с компанията от налудничави и тревожни мисли, която без съмнение носех в душата си, скоро смени настроението в „Шхуната“ и тя забушува. Хора, които гаснеха по масите си ставаха и се местеха на други. Разни контета и техните стари приятелки, с които почти не разменяха дума, бързо се съживиха от пламнали желания. А аз, който в този час можех да бъда много по-самотен с ужаса си от всеки друг тука — зимите в Провинстаун могат да носят имената на хората, чийто ред за това идваше през дадена година — си приписах заслугата, че съм разпалил огъня, макар че единственото, което направих, бе да кимна пътем на познато лице и да заема усамотена позиция на бара.
Пийт Поляка пръв се приближи и двамата проведохме кратък разговор, от който вратът ми едва не изскочи от чарковете си.
— Хей — започна той, — аз си поприказвах с жена ти.
— Днес ли?
Той забави отговора си. Пресъхналото ми гърло се бе позатруднило, преди да успея да произнеса въпроса, а междувременно той точно тогава бе започнал да лочи бирата си. Освен това и съзнанието му бе доста помътено. Това често се случваше в „Шхуната“. Хората започват разговор, а мислите им, особено под въздействието на бирата и на дрогите, се рееха като водни бръмбари.
— Днес ли — повтори думите ми Пийт, — а, не. Преди ден-два.
Той махна неопределено с ръка. „Преди ден-два“. Спокойно би могъл да каже и „преди седмица-две“. Бях забелязал, че хората тук през зимата използват твърди интервали от време. Нещо може да е станало преди две седмици, или преди две вечери, но ако навикът ти е да казваш „преди пет дни“, запомняш го така. Затова и се отказах да настоявам повече. Вместо това се върнах към темата.
— За какво искаше да си приказва Пати с теб?
— А, да. Хей! Тя иска аз да поема обслужването на голямата къща на хълма в Уест Енд.
— Онази, която смята да купи ли?
— Така рече.
— И иска точно ти да поемеш обслужването?
— Е, аз и брат ми.
В това вече имаше смисъл. Брат му беше добър дърводелец. Всъщност Пийт искаше да каже, че брат му ще поеме обслужването на къщата. Пати най-вероятно бе помолила Пийт да я свърже с него.
Знаех, че е глупаво, но трябваше да му задам въпроса:
— Можеш ли да си спомниш кога си разговарял с нея, преди или след мача на „Патриотите“?
— А, да, оня мач. — Той кимна дълбоко. Дрогата го отнасяше някъде далече. Потъна в размисъл за нещо си: за мача, за датата, за парите в задния му джоб, после разтърси глава: — Преди около ден-два.
— Аха — рекох, — тогава ще е било.
Бет Нисън се промъкна при нас. Тя беше пияна, което рядко й се случваше, и беше доста оживена, което беше още по-необичайно.
— Какво си направил на Паяка? — попита ме тя.
— Здрасти, сладур! — поздрави я Пийт. — Тия ваши стари кавги край нямат. Аз трябва да тръгвам. — Той се наведе, целуна пуловера й там, където би трябвало да е зърното на гърдата й, и взе бирата си за из път към друга маса.
— Паяка наистина ли е бесен? — попитах я.
— Откъде да знам. — Очите й светнаха. — Паяка е побъркан.