— Казах му, че Лоръл те чакаше, в колата долу.
— А ти защо смяташ, че се казва Лоръл.
— Ти говори с нея. От моя прозорец.
— Така ли?
— Точно това викаше. „Ще спечеля тоя бас, Лоръл.“ Това й каза.
— Може да съм викал Лони. Мисля, че виках на един мъж.
— Не, беше Лоръл. Чух името. Мисля, че Лоръл е мъртва.
— Кой ти каза това?
— Бях горе на покрива. Чух го. Затова се обадих на началника на полицията. Знаех си, че не трябваше да ти правя татуировка. Хората вършат страшни неща, след като се татуират.
— Какво друго си казал на Риджънси?
— Казах, че смятам, че си убил Лоръл. — Той се разплака.
— Как можеш да вярваш на такова нещо? — попитах аз.
— Видях Лоръл мъртва. Когато се качих снощи на покрива, я видях на хоризонта. Тя ми каза, че ти си го направил. — Чух го да си секне носа на другия край на жицата. — Борих се със съвестта си. След това се обадих на Риджънси. Не биваше да го правя. Трябваше преди това да говоря с теб.
— Какво каза Риджънси?
— Той е един задник! Бюрократ. Каза, че щял да го има предвид. Мак, аз не му вярвам.
— Е, да — рекох, — ти вярваш на мен.
— Но аз разбрах, че ти не си направил нищо. Разбрах го по гласа на Риджънси. Не звучеше убедително.
— Радвам се да чуя това.
Дишането му стана тежко. По жицата усещах как сетивата му агонизират.
— Може би нямам право да говоря кой я е убил — добави той, — но вече знам.
— Нисън — рекох аз.
— Ненавиждам ножа на Паяка — каза Харпо. — Паяка е оръдие на злото. — С тези думи той затвори телефона.
Нечия ръка ме тупаше по рамото. Обърнах се и срещнах светлокафявите очи на Чекията да искрят свирепо като очи на лъв, втренчени в моите. Цветът на кожата му беше наситеночерен, черно, примесено с тъмночервено, като на африкански негър, и от това очите му изглеждаха смущаващо светли. Още първия миг, когато го бях видял, бях разбрал, че от този човек не мога да очаквам нищо добро за брака си. Излязох прав. Преди него бе имало трима други от този тип, но господин Грийн се оказа категорично нужният господин Черньо. Все пак преди това Пати Ларейн не ме беше напускала.
Най-лошото беше, че сега не изпитвах никаква ненавист към него, дори и гняв, в това си нерадостно положение на рогоносец. Доказателство за това беше, че той се бе доближил до мен, докато говорех по телефона, дори ме бе докоснал с ръка, а аз в ответ само му бях кимнал.
Естествено, със същия успех бих могъл да бъда издигнат с хеликоптер от билото на един връх и прехвърлен на друг. Не бях изпитал ни най-малко грижите да се спускам по сипея към дъното на каньона и да се катеря нагоре по склона, не, веднага след всичките приказки на Харпо (всяка от които бе в състояние да ме лиши от разсъдък) се бях изправил пред искрите, хвърчащи от очите на Чекията, и вече направо сякаш се бях наблъскал с новокаин — до такава степен се чувствах безразличен от този свръхизлишък на стимуланти; да, всички те ми бяха подействали и вече бях кандидат за титлата „Мистър железен поглед“, напълно друсан и апатичен към резките завои на пистата тази вечер, обаче в този момент господин Грийн пак си сложи ръката на рамото ми, впи силно пръсти в него — със злоба, повярвайте ми — и попита:
— Къде на майната си е Пати Ларейн? — при което цялата му ярост преля в мен.
Аз се опомних и се освободих от ръката му не по-малко буйно и му отговорих:
— Свали си мръсните лапи от мен! — Думите дойдоха сякаш от някакво отдавнашно сбиване в гимназията. Но за пръв път не изпитвах страх от него. Не ми пукаше дали ще излезем на улицата и ще почнем бой. Мисълта, че мога да бъда пребит до смърт, ми действаше като успокоително, ценно като забравата.
Нека кажа, че в съзнанието ми нямаше капчица съмнение какво е в състояние да ми стори той. Ако човек е бил някога в някой по-интересен затвор със специален режим, научава, че има негри и негри и че с някои от тях не бива да си има работа. Господин Грийн не беше чак от тази висша категория, иначе отдавна трябваше да бъда мъртъв. Но той можеше да се класира в по-долната: по-рядко да си имаш работа с него. Сега очите му ме гледаха свирепо и аз го гледах в отговор, а светлината в залата помежду ни се нажежи до червено — имам предвид в буквалния смисъл; не знам дали сблъсъкът на неговата ярост с моята беше така силен, че нервните влакна, които пренасят отражението на цвета до мозъка, се бяха обтегнали от високия волтаж, който преминаваше по тях, или пък всичките главни на Адския град се бяха втурнали към нас, но ми се налагаше да понеса неистовия гняв на всичко, което му се беше случило през последните двадесет и пет години (от първия шамар в люлката), а той да понесе маниакалната несъразмерност на всичко, което ми се случваше на мен. Мисля, че и за двама ни беше смайващо, че ни се налага, макар и за кратко време да изтърпим тази адска червена светлина. Нещо повече, стояхме там и се гледахме така дълго, че имах време да си припомня тъжната история на неговия живот, така, както той я бе разказал на нас двамата с Пати Ларейн вечерта, когато се бяхме запознали: това беше историята за това как той се провалил в кариерата си на боксьор.