— Ти доста си помислил върху всичко.
Надявал се бях да го жегна. Той само кимна.
— Нека ти предложа друг сценарий. Ти, тя и Пангборн отивате до Уелфлийт с твоята кола. На връщане Лони не може да понесе загубата, й и размахва пистолет, насочен към теб. Ти спираш колата и успяваш да му отнемеш патлака. При сбиването тя е простреляна. Смъртоносно. Ти я оставяш в гората и го откарваш до неговата кола, заставяш го да влезе в багажника… той вече е отпуснат като червей. След това преместваш колата на тихо място, отваряш багажника, пъхваш дулото в устата му, мило му казваш: „Никога няма да те нараня, Лони, това е само на майтап, една шега. Аз така се освобождавам от прищевките си. Цункай дулото заради мен, Лони“. После дръпваш спусъка, леко поизбърсваш патлака и слагаш неговия пръст върху спусъка. След това връщаш колата до „Алеята на вдовицата“, пак отиваш до гората и се отърваваш от нейното тяло. Синко, всичко това го правиш, само забравяш да си почистиш предната седалка. Както казва жена ми: „Никой не е идеален“. И аз не съм. Оставих се да ме заблудиш с кръвта на предната седалка. Защото съм селяндур и вярвам на приятелите си. Да — завърши той, — по-добре се надявай и се моли да не излезе наяве тялото й. Аз ще бъда първият, който ще се нахвърли върху теб, защото клъвнах на историята ти с кръвотечението от носа.
— Ами тогава — попитах го, — защо не ме прибереш сега?
— Намери си обяснението сам.
— Нямаш доказателства. Ако тя е била застреляна отблизо в моята кола, кръвта й щеше да е изпоцапала целите му дрехи.
— Може би си прав. Хайде да пийнем нещо.
Нищо друго не би могло да бъде по-неприятно. Да пия с него беше последното нещо, което ми се искаше. Но той запали колата, заподсвирква си „Звезден прах“, и потегли рязко сред пръски пясък от настилката и гума от колелата.
Мислех, че ще отидем в бара на ветераните от войните, защото беше любимата му кръчма, където си пийваше, но вместо това той зави към Градския съвет и ме поведе по коридора на приземния етаж към кабинета си, където ми посочи един стол и извади бутилка бърбън. Предположих, че сме дошли тук, за да съм под ръка заради записващото устройство, което той държи в бюрото си.
— Реших да ти демонстрирам удобствата, които предлага това място — каза Риджънси, — преди да ти се наложи да използваш пандиза.
— Можем ли да поговорим за нещо друго?
Той се ухили.
— Предложи темата.
— Къде е жена ми?
— Аз се надявах, че ти ще ми кажеш.
— Разговарях с оня тип, с когото тя избяга. Зарязала го е преди осем дни. Вярвам на това, което той ми каза.
Риджънси рече:
— Това съвпада.
— С какво?
— Според сина на Лоръл Оукуд, между другото и той се казва Ленард, но му викат Съни, Съни Оукуд, та според него Пати Ларейн е била в Санта Барбара преди седем вечери.
— Не знаех това.
— Да, била е там с оня тип, Уордли.
Никога не ми е било ясно какво точно означават думите „не можех да отлепя устни“. Сега разбрах.
— Хубав ли е бърбънът?
Кимнах мълчаливо.
— Да, била е в Санта Барбара с Уордли и са вечеряли с Лоръл Оукуд и Ленард Пангборн в морския клуб на Лони. И четиримата на една маса. Съни се присъединил по-късно, за кафето.
Все още не можех да проговоря.
— Искаш ли да знаеш за какво са разговаряли?
Кимнах.
— Малко по-късно ще ми е необходима твоята помощ.
Кимнах.
— Добре. Според това, което разбрах от Съни… — Тук той спря, за да отбележи: — Между другото, по телефона Съни никак не ми звучеше като минетчия. Смяташ ли, че в онова писмо Пангборн лъже?
Нарисувах с пръст въпросителна.
— Но Пангборн не ти се е сторил педал, нали?
Поклатих глава.
— Просто не мога да повярвам — рече той — колко много неща от живота се развиват в кенефа. Господи, та дори ти или аз също бихме могли да сме педерасти.