— Както кажеш, миличък — изфъфлих.
Това му се видя страшно забавно. Аз бях доволен, че гласът ми се е възвърнал, без значение каква поличба беше това. Да си лишен от говор е шокова ситуация, в която си готов да направиш всичко, за да се измъкнеш от нея.
И двамата отпихме малко бърбън.
— Искаш ли марихуана? — попита Риджънси.
— Не.
— Имаш ли нещо против аз да пуша?
— Не те ли е страх, че могат да те хванат в кабинета ти?
— Кой? Аз просто се опитвам да предразположа един заподозрян. — След което той извади цигара с марихуана и наистина я запали.
— Прекрасно — рекох.
— Аха — изпусна дима той. — Във всеки майтап има хляб.
— Тъй вярно.
— Мадън, от Съни научих, че Пангборн и Лоръл трябвало да отидат със самолет до Бостън, да пристигнат с кола в Провинстаун и да се преструват на туристи, които са се влюбили в имението на Парамесидес.
— Така ли се нарича?
— Аха. Някакъв грък, който е работил за някакви араби, го е купил преди няколко години. Сега Уордли искал да го купи на Пати. За това разговаряли на вечерята.
Той всмукна пак от „хляба“.
— Говорели, че пак щели да се женят — каза.
— Страхотно! — Изглежда, че от дима и аз се бях дрогирал по контактен път.
— Знаеш ли защо Пати е искала имението? — попита Риджънси.
— Не ми е казвала.
— Според Съни, тя от една година била хвърлила око на къщата. Уордли искал да й я купи, така, както Ричард Бъртън купуваше на Елизабет Тейлър диаманти.
— Тази новина не те ли разстройва? — попитах аз.
— Какво искаш да кажеш?
— Нали ти и Пати Ларейн заедно сте бъркали в буркана с мед?
Ако бяхме боксьори, щях да си река: „Това е първият удар, който му се налага да признае, че е получил“. Той запремигва и аз усетих излъчването на вселенски гняв върху себе си — сякаш някой бе пъхнал манивела в космоса и сега при въртенето излизаше електрическа буря.
— Ей, ей! — рече той. — Знаеш ли какво ще ти река, шегобиецо? Не ме разпитвай за твоята жена, и аз няма да те разпитвам за моята.
Цигарата с марихуана догаряше близо до кокалчетата на пръстите му.
— Мисля, че и аз искам да смръкна малко — казах.
— Нямаш какво да криеш, а?
— Толкова, колкото и ти, може би.
Той ми подаде фаса и аз дръпнах откъм огънчето.
— Добре — рече, — разкажи ми за какво си говорихте днес следобед с Уордли.
— Откъде знаеш, че сме се срещали?
— Започваш ли да разбираш колко много информатори имам в града? Този телефон — изфука се той, като го потупа — е цяло пазарище.
— Ти какво продаваш? — попитах го.
— Продавам заличаването на имена от досиетата — каза той, — продавам отмяната на присъди за дребни нарушения. Мадън, върви да се шибаш и когато си олееш целите жокейски гащички, ела веднага тука при свестните хора и разкажи на приятеля си Алвин какво ти е казал Уордли днес на брега.
— Ами ако ще го направя?
— Ще е по-лошо от един развод в доброто общество на Тампа.
— Значи смяташ, че можеш да ме победиш в надпикаването?
— Аз съм много усърден.
Усетих, че искам да му кажа. Не защото се боях (стигнал си толкова далече, съветваше ме марихуаната, че не можеш да се уплашиш от когото и да било), а защото бях любопитен. Исках да разбера как той ще го прецени.
— Уордли — заявих — ми каза, че с Пати Ларейн били конкуренти кой да купи къщата.
Риджънси свирна.
— Уордли възнамерява да изиграе или Пати Ларейн, или теб. — Той прецени много бързо двете възможности в ума си като компютър, който прави „тъкататък-тък-так“ и каза: — Може би му трябвате и двамата.
— Има си причина.
— Би ли ми казал каква?
— Когато ние всички бяхме в Тампа преди толкова години, Пати Ларейн ме караше да го очистя.
— Сериозно!
— Ти какво се правиш на Света Богородица? — попитах го. — Тя не ти ли е казвала?
Той си имаше слабо място. Нямаше съмнение. Не знаеше как да реагира на забележките за Пати.
— Не ми е ясно какво имаш предвид — каза най-сетне.
— Пас съм — отговорих.
Това беше грешка. Той незабавно набра сили.
— За какво друго разговаряхте с Уордли?